По женски

Чупливото стъкло в любовта

„Връзките са като стъкло. Понякога е по-добре да ги оставиш счупени, от колкото да се нараняваш в опит да ги поправиш.“

В тих пролетен ден, тя стоеше на старото кресло на верандата, отпивайки бавни и горчиви глътки от сутрешното си кафе, загледана в безкрая на океана в далечината. Безкрайни и горчиви й се струваха и всички натежали проблеми, през които беше преминала с него. Имаше усещането, че любовта й минава сред много остриета на ренде, наредени в синхрон, болезнени всяко поотделно. Беше му дала всичко – сутрешната си усмивка, нежният й допир, аромата на дом, безумно влюбения си поглед и събраната като в кристално кълбо обич – чиста и видима. Бяха изминали 4 години на красива любов между тях, но толкова силна, че в състояние да опустошава. Всяка любов е различна и може да ти покаже неща, които предишна или следваща няма да могат, но ще те дари с точно определени състояния, на който само тя е способна. Именно с него беше изпитала едни непознати за нея трепети, които я държаха жива. Онова чувство, което усещаше в неговите прегръдки, напомнящо на хиляди спящи пеперуди и само една будна, която пърха с криле и която гали сетивата на душата – спокойна, в покой, но много жива. Усмивките й бяха само две – една, която показваше истинското й щастие и друга, която се опитваше да прикрие тъгата. Измина се много време, в което тя започна да използва тази втората, прикритата само и само да съхрани неговия покой. Бягайки от своето щастие с бавни темпове, оставяше счупени стъпки по стъкления път в душата си. И тогава там в пролетния ден, изпълнен с много топлина и аромат на цъфнали дървета, лек бриз галещ кожата и светли слънчеви лъчи реши че е време – време за нея, в което пролетта да влезе и в нейното сърце.

С леки стъпки влезе в дома, разгледа бавно всичко, което двамата бяха направили, спомените нахлуха бързо в нейното съзнание и тя знаеше, че ще останат там завинаги. Опакова ги в любимия си цвят, добави разкошна панделка на капака и с последни сили затвори кутията. Отвори плахо вратата, беше обзета от безумен страх, който пробираше път из цялото й същество, но се появи тя – мисълта, че края на едно, дава шанс за начало на друго. Когато вратата зад гърба й се затвори завинаги, тя погледна пролетните птици, които пееха и летяха над главата й и тя почувства цялата волност на техния полет, докато се взираше в бездънното небе и в душата й нахлу едно спокойствие и безметежност от всички неограничени възможности, които й предстоят оттук нататък. Направи несигурно първата крачка, но дълбоко знаеше, че изборът да избере себе си беше пътя, който искаше да поеме.