Последен фас цигара срещу любов

Реклама

Последен фас цигара срещу любов

През последните дни времето навън беше студено и променливо – имаше от всичко, което ми беше в душата – облаци, дъжд, буря и мрак…този мрак, който така се беше наместил в мен и не искаше да си върви. Пред мен беше прозореца, през който наблюдавах града и релсите на влака, в който имаше толкова много съдби и все различни. Масата беше прашна, картината от нея също – бях оставил всичко в застой, така както когато тя тръгна – исках ако се върне всичко да е все едно не си е тръгвала… но знам, че няма да го направи, колкото и да се надявам. Бутилката с коняка е почти пълна, липсва от нея само частта в затоплената чаша пред мен и той….последния фас цигара, който ми остана. Не ми остана нищо, него само имам. Надявам се да излекува болката, но той е половин цигара, а мъката не е наполовина в мен. Нямам друго – нямам работа, нямам пари, от утре няма да имам и дом, но най-страшното е, че нямам любов. Нищо друго не ме е плашило така, както липсата на онази искра, която е способна да добави внезапно усмивката на лицето, в сърцето, дори в белия дроб, който с желание брои вдишванията и издишванията, когато съм до нея.

Беше художничка…имаше непринудена красота, но чарът… онзи неин чар ме направи неин доброволен пленник и до днес. Можеше да рисува само когато беше тъжна, като това погубваше мен бавно – не можех да понеса нейната тъга и липсата на усмивката й, която озаряваше дома и душата ми. Единствената картина, която нарисува с изразени хубавите си трапчинки, беше тази същата със събрания прах. Не исках да го махам и днес не съм го направил. Няма и да го направя утре, когато трябва да се изнеса. Колекционирах го – напомня ми натрупващата се тъга в мен всеки ден, откакто тя замина. Да го махна означава, че мъката я няма…. а тя стои… като дълбоко забит ръждясал пирон в потънал кораб на дъното на океана.

Последната нощ тук наближава и мрака скоро ще завладее и града, не само мен. Аз нямам светлина, светлина ми прави едва мигащата крушка. Бутилката коняк е наполовина вече, но и тя не може да изтрие дори за миг спомените, когато бях обичан – онова божествено усещане. Премислям и премислям за всичките си грешки … но и това няма да я върне. Ако имаше как само две секунди преди да направим грешка да ни се дава нейната последица…само две секунди за размисъл биха ми били достатъчни.

Съмва се и е време.. време да тръгвам. Празна е бутилката, празен остава домът, празна е и душата ми. Имам само него – последния фас цигара, който мога да предложа срещу малко любов, но достатъчна да лекува!


Реклама