Пътешествия

Мечтай със Стефана: Snowdonia – когато вълшебствата ги има

snowdonia

„Върви бавно, стигни надалеч.“

Уелска поговорка

Имало едно време, в една далечна, омагьосана страна, там, някъде, зад океани и морета….

Да…така започват всички приказки. Приказки за рицари, принцеси, за дракони и елфи, за феи и магьосници, приказки за доброто и злото, за смелостта и доблестта, за любовта, която винаги побеждава. Като деца почти всеки от нас си е представял тези мистериозни земи, там, някъде, отвъд познатото, където вълшебствата ги има. Ами ако сега ви кажа, че тези земи наистина съществуват? Точно там, някъде далеч, зад океани и морета..? Не вярвате? Нека ви разкажа…

snowdonia

Snowdonia.

Далеч на запад, в покрайнините на Великобритания се извисявала най-високата и дълга планина на острова, носеща величественото име Snowdon. Планината била красива, с необятни върхове, малки китни градчета, сгушени в подножието им, езера и реки, вливащи се в морета, ранни изгреви и късни залези, толкова красива, че дала името на цялата местност около нея, на една земя, която векове наред разказвала легенди и митове за рицари и дракони и пренасяла вълшебството им през отминаващите времена.

Почти завладяна от нетърпението да видя Snowdonia, гледам замаяно през прозореца на колата, докато навлизаме в непознатия за мен Уелс. Около мен започват да се редят равнини в онова особено и любимо зелено, леко огряти от ранните слънчеви лъчи, докато малкото на брой дръвчета се повявят от силния вятър, а белите овчички заливат пространството чак до хоризонта. Всичко извън големите градове в Англия е като извадено от картичка, нарисувана от известен художник, която ти се иска да прибереш в джоба и да запазиш завинаги. Вълнувам се от предстоящата ми среща с Уелс – никога не съм била тук, всичко заедно с езика е непознато за мен. Радиото, а и табелите, които се показват по пътя, говорят неразбираемо и е някак странно, дори и малко приказно, защото уелският е особен и мога да кажа уникален език. Днес съм избрала да се потопя в магията на езерата в северната част на автономната област, на мястото, където легендите за Крал Артур са все още живи. Навсякъде можеш да видиш неговия образ, надничащ от изображенията на стените   в някоя старинна кръчма, или от сувенирите от близкото магазинче, името му стои изписано почти навсякъде, а само ако попитате местните за някоя история за легендарния меч Ескалибур те с удоволствие ще ви разкажат не една, а поне няколко и ще ви насочат именно към мястото, където съм се запътила днес.

 

snowdonia

Пътят нагоре към Snowdon е тесен, но изключително красив, минавайки през малки живописни градчета, с ниски къщи, подредени в права линия, напълно еднакви, изваяни от сив камък, напомнящи на старинно селище, с подредени градини отпред и метални порти, малки фенери, полюляващи се на верандите и улични лампи в изящни форми. Когато всички тези градчета свършват, остава само криволичещия път нагоре и гледката, която се открива пред очите ти, а именно – величествения пейзаж на Eryri – уелското име на Snowdon.

snowdonia

Планината е в чудата форма с назъбени върхове и сиво-черни камъни, спускащи се по билата й, които пък от своя страна са обляни в сиви, тъмни намръщени облаци, стигащи на места чак до основите й. Времето е топло, а слънцето отразява лъчите си в чудатите форми и приканва да се кача още по-нагоре. Оставям  колата на единственото възможно място – хижата Ogwen cottage, а оттам ми е необходимо да направя само една крачка, за да видя Llyn ogwen –  езерото, в чиито дълбини се твърди, че се намира меча на крал Артур. Тук, някъде са и останките на последния от рицарите на кръглата маса – Сър Бедивер, който е върнал Ескалибур обратно в Уелс след смъртта на Артур. Легендата те кара да се вълнуваш от възможността да се докоснеш до тези исторически места и въпреки, че все още се водят спорове сред историците дали легендата е истина или не, преди месец, точно тук, е открит меч на хиляди години, който знае ли се, може и да е Ескалибур…

snowdonia

Пристъпвам надолу към основата на езерото и подритвам малките камъчета. Спокойно е. Водите се полюшват от лекия вятър докъдето ми стигат очите, а над мен се извисяват скалите на висок хълм, преливащ в черно. Слънцето грее високо и с лъчите си си играе с тихите вълни във водата, оцветявайки ги в най-красивото тъмно синьо, което съм виждала досега. На брега, като извадена от някоя вълшебна приказка, стои малка дървена къщичка, наклонена леко надясно. Няма никой друг освен мен, само езерото и планината, които носят спокойствие и едно меко, приятно усещане, което те кара просто да затвориш очи и да чуеш онова, което езерото иска да ти разкаже, което може би ще сподели с теб, в което може би ще повярваш и със сигурност ще почувстваш…

snowdonia

Прекарвам известно време, забравяйки, че времето съществува и откъсвайки се от моя свят, за да се потопя в този, тук и сега, за да повярвам отново в магии и вълшебства и да си представя, че там, някъде, пред очите ми, в дълбините на сините води лежи един символ – символ на смелост, преданост, но най-вече на любов, защото нали знаете, легендата гласи, че Артур е успял да извади меча с помощта на най-голямата сила – любовта…

snowdonia

Вдишвайки отново от въздуха на мита и легендата потеглям нагоре към следващата ми спирка – езерото Llyn Idwal. До него се стига по камениста пътека, по която обаче се върви леко и приятно. Накъдето и да се завъртя съм заобиколена от скалистите върхове на планината, а пътят е посипан с масивни каменни плочи, така че да можеш да вървиш спокойно. Очите ми не могат да смогнат да се напълнят с красотата, която виждат – водопади, цветя, реки и много, много зелено. Има много малко хора, с които се разминавам, но всеки един от тях ме поздравява с усмивка на лице, точно толкова положително заредена, колкото е и и моята, защото това място те кара да дишаш, да дишаш с пълни гърди и да си благодарен за всичко, което можеш да видиш, за всичко, което можеш да усетиш. Овчичките са навсякъде по пътеката, небето се сменя в различни цветове, облаците се разсейват и сгъстяват със скоростта на времето, което тече толкова бързо, докато катеря полегатия връх, водещ към котловината, лежаща в дълбочината на няколко по-малки планини.

snowdonia

Там, облаците са надвиснали сякаш в друго време, различно от това, в което съм сега, почти черни са, сливащи се със същия цвят върхове на склоновете, сякаш са далече, далече от това тук и сега, където слънцето грее и няма почти никакъв вятър. Навсякъде се полюшват малки бели цветя с чудата форма и пухчета вместо цвят накрая. Защо не – мисля си аз, какво ли друго цвете би било по – подходящо за магичния Snowdon повече от това растение?

snowdonia

И сега, когато вятърът се засилва и слънцето постепенно бива прикрито от черния връх, знам, че наближавам мястото от легендите, където се твърди, че античният принц на Уелс Идлал Фоуел е бил удавен от саксонците. Дали заради легендите или не, всичко тук е някак различно, а с наближаването към водата, става още по-различно – времето се смени за секунди, а облаците слизат още по-надолу, закривайки хоризонта,  вятърът се усилва, става ти студено, някакви странни усещания завладяват съзнанието ти и дори ти се иска да се откажеш да стигнеш до езерото, но въпреки това не спираш и тогава, когато то най-накрая  се открива пред теб – скрито точно в онази котловина, разбираш, че всъщност тук всичко отдавна е тихо и спокойно, неподвластно е на климатичните условия, сякаш живеещо самостоятелно в своя магичен свят, с бистри води, преливащи по късите брегове и миещи малките камъчета, заобикалящи околността.

snowdonia

Тук не съществува време, няма значение дали е есен или лято, не мисля, че би имало значение ако е нощ или ден – Llyn idwal е просто място, което има себе си и няма нужда от нищо друго, нито от хората, които искат да го видят, нито от времето, което сякаш го пази, защото то само по себе си живее в своето време, онова, което никога не свършва и винаги ще се преражда, за да създаде още легенди и още митове, за да остане да живее вечно. Не ти остава нищо друго, освен да се загърнеш с качулка и да поседнеш на ръба, заглеждайки се в скалистите планини, в облака, надвесил се по бието им, в тихите вълни, достигащи брега, в кристалната синя вода, оглеждаща се в сменящото се небе, в цветовете, в които прелива зелената трева наоколо и да си помечтаеш за онези приказки, които времето разказва, които са вечни, за онези, които остават завинаги.

snowdonia

Защото да, има такива места, които носят в себе си духа на времето, които умеят да разказват, които умеят да пренасят в своя собствен свят, но най- вече умеят да те накарат да чувстваш, да чувстваш много и да искаш винаги да е така…

И сега, когато си потеглям обратно към моя свят, поглеждам назад и виждам Snowdon във всичките му сезони – в тъмните върхове, оплетени в мълниеновидни облаци, в зелените подножия, заляти с белите цветя, в слънцето, огряващо наполовина билата, къпещо лъчите си там, където някога са препускали рицари и крале, в тишината на отминаващия ден, в бледата луна, търсеща мястото си в небето…Мястото, където всички сезони се сляха в едно…магично или не, тук се чувстваш различно, тук се чувстваш себе си. Нощта ли? Тя дойде много късно, малко след полунощ… Както му се полага на едно магично място.

snowdonia