Мечтай със Стефана: Snowdonia – когато вълшебствата ги има

Реклама

snowdonia

„Върви бавно, стигни надалеч.“

Уелска поговорка

Имало едно време, в една далечна, омагьосана страна, там, някъде, зад океани и морета….

Реклама


Да…така започват всички приказки. Приказки за рицари, принцеси, за дракони и елфи, за феи и магьосници, приказки за доброто и злото, за смелостта и доблестта, за любовта, която винаги побеждава. Като деца почти всеки от нас си е представял тези мистериозни земи, там, някъде, отвъд познатото, където вълшебствата ги има. Ами ако сега ви кажа, че тези земи наистина съществуват? Точно там, някъде далеч, зад океани и морета..? Не вярвате? Нека ви разкажа…

snowdonia

Snowdonia.

Далеч на запад, в покрайнините на Великобритания се извисявала най-високата и дълга планина на острова, носеща величественото име Snowdon. Планината била красива, с необятни върхове, малки китни градчета, сгушени в подножието им, езера и реки, вливащи се в морета, ранни изгреви и късни залези, толкова красива, че дала името на цялата местност около нея, на една земя, която векове наред разказвала легенди и митове за рицари и дракони и пренасяла вълшебството им през отминаващите времена.

Почти завладяна от нетърпението да видя Snowdonia, гледам замаяно през прозореца на колата, докато навлизаме в непознатия за мен Уелс. Около мен започват да се редят равнини в онова особено и любимо зелено, леко огряти от ранните слънчеви лъчи, докато малкото на брой дръвчета се повявят от силния вятър, а белите овчички заливат пространството чак до хоризонта. Всичко извън големите градове в Англия е като извадено от картичка, нарисувана от известен художник, която ти се иска да прибереш в джоба и да запазиш завинаги. Вълнувам се от предстоящата ми среща с Уелс – никога не съм била тук, всичко заедно с езика е непознато за мен. Радиото, а и табелите, които се показват по пътя, говорят неразбираемо и е някак странно, дори и малко приказно, защото уелският е особен и мога да кажа уникален език. Днес съм избрала да се потопя в магията на езерата в северната част на автономната област, на мястото, където легендите за Крал Артур са все още живи. Навсякъде можеш да видиш неговия образ, надничащ от изображенията на стените   в някоя старинна кръчма, или от сувенирите от близкото магазинче, името му стои изписано почти навсякъде, а само ако попитате местните за някоя история за легендарния меч Ескалибур те с удоволствие ще ви разкажат не една, а поне няколко и ще ви насочат именно към мястото, където съм се запътила днес.

 

snowdonia

Пътят нагоре към Snowdon е тесен, но изключително красив, минавайки през малки живописни градчета, с ниски къщи, подредени в права линия, напълно еднакви, изваяни от сив камък, напомнящи на старинно селище, с подредени градини отпред и метални порти, малки фенери, полюляващи се на верандите и улични лампи в изящни форми. Когато всички тези градчета свършват, остава само криволичещия път нагоре и гледката, която се открива пред очите ти, а именно – величествения пейзаж на Eryri – уелското име на Snowdon.

snowdonia

Планината е в чудата форма с назъбени върхове и сиво-черни камъни, спускащи се по билата й, които пък от своя страна са обляни в сиви, тъмни намръщени облаци, стигащи на места чак до основите й. Времето е топло, а слънцето отразява лъчите си в чудатите форми и приканва да се кача още по-нагоре. Оставям  колата на единственото възможно място – хижата Ogwen cottage, а оттам ми е необходимо да направя само една крачка, за да видя Llyn ogwen –  езерото, в чиито дълбини се твърди, че се намира меча на крал Артур. Тук, някъде са и останките на последния от рицарите на кръглата маса – Сър Бедивер, който е върнал Ескалибур обратно в Уелс след смъртта на Артур. Легендата те кара да се вълнуваш от възможността да се докоснеш до тези исторически места и въпреки, че все още се водят спорове сред историците дали легендата е истина или не, преди месец, точно тук, е открит меч на хиляди години, който знае ли се, може и да е Ескалибур…

snowdonia

Пристъпвам надолу към основата на езерото и подритвам малките камъчета. Спокойно е. Водите се полюшват от лекия вятър докъдето ми стигат очите, а над мен се извисяват скалите на висок хълм, преливащ в черно. Слънцето грее високо и с лъчите си си играе с тихите вълни във водата, оцветявайки ги в най-красивото тъмно синьо, което съм виждала досега. На брега, като извадена от някоя вълшебна приказка, стои малка дървена къщичка, наклонена леко надясно. Няма никой друг освен мен, само езерото и планината, които носят спокойствие и едно меко, приятно усещане, което те кара просто да затвориш очи и да чуеш онова, което езерото иска да ти разкаже, което може би ще сподели с теб, в което може би ще повярваш и със сигурност ще почувстваш…

snowdonia

Прекарвам известно време, забравяйки, че времето съществува и откъсвайки се от моя свят, за да се потопя в този, тук и сега, за да повярвам отново в магии и вълшебства и да си представя, че там, някъде, пред очите ми, в дълбините на сините води лежи един символ – символ на смелост, преданост, но най-вече на любов, защото нали знаете, легендата гласи, че Артур е успял да извади меча с помощта на най-голямата сила – любовта…

snowdonia

Вдишвайки отново от въздуха на мита и легендата потеглям нагоре към следващата ми спирка – езерото Llyn Idwal. До него се стига по камениста пътека, по която обаче се върви леко и приятно. Накъдето и да се завъртя съм заобиколена от скалистите върхове на планината, а пътят е посипан с масивни каменни плочи, така че да можеш да вървиш спокойно. Очите ми не могат да смогнат да се напълнят с красотата, която виждат – водопади, цветя, реки и много, много зелено. Има много малко хора, с които се разминавам, но всеки един от тях ме поздравява с усмивка на лице, точно толкова положително заредена, колкото е и и моята, защото това място те кара да дишаш, да дишаш с пълни гърди и да си благодарен за всичко, което можеш да видиш, за всичко, което можеш да усетиш. Овчичките са навсякъде по пътеката, небето се сменя в различни цветове, облаците се разсейват и сгъстяват със скоростта на времето, което тече толкова бързо, докато катеря полегатия връх, водещ към котловината, лежаща в дълбочината на няколко по-малки планини.

snowdonia

Там, облаците са надвиснали сякаш в друго време, различно от това, в което съм сега, почти черни са, сливащи се със същия цвят върхове на склоновете, сякаш са далече, далече от това тук и сега, където слънцето грее и няма почти никакъв вятър. Навсякъде се полюшват малки бели цветя с чудата форма и пухчета вместо цвят накрая. Защо не – мисля си аз, какво ли друго цвете би било по – подходящо за магичния Snowdon повече от това растение?

snowdonia

И сега, когато вятърът се засилва и слънцето постепенно бива прикрито от черния връх, знам, че наближавам мястото от легендите, където се твърди, че античният принц на Уелс Идлал Фоуел е бил удавен от саксонците. Дали заради легендите или не, всичко тук е някак различно, а с наближаването към водата, става още по-различно – времето се смени за секунди, а облаците слизат още по-надолу, закривайки хоризонта,  вятърът се усилва, става ти студено, някакви странни усещания завладяват съзнанието ти и дори ти се иска да се откажеш да стигнеш до езерото, но въпреки това не спираш и тогава, когато то най-накрая  се открива пред теб – скрито точно в онази котловина, разбираш, че всъщност тук всичко отдавна е тихо и спокойно, неподвластно е на климатичните условия, сякаш живеещо самостоятелно в своя магичен свят, с бистри води, преливащи по късите брегове и миещи малките камъчета, заобикалящи околността.

snowdonia

Тук не съществува време, няма значение дали е есен или лято, не мисля, че би имало значение ако е нощ или ден – Llyn idwal е просто място, което има себе си и няма нужда от нищо друго, нито от хората, които искат да го видят, нито от времето, което сякаш го пази, защото то само по себе си живее в своето време, онова, което никога не свършва и винаги ще се преражда, за да създаде още легенди и още митове, за да остане да живее вечно. Не ти остава нищо друго, освен да се загърнеш с качулка и да поседнеш на ръба, заглеждайки се в скалистите планини, в облака, надвесил се по бието им, в тихите вълни, достигащи брега, в кристалната синя вода, оглеждаща се в сменящото се небе, в цветовете, в които прелива зелената трева наоколо и да си помечтаеш за онези приказки, които времето разказва, които са вечни, за онези, които остават завинаги.

snowdonia

Защото да, има такива места, които носят в себе си духа на времето, които умеят да разказват, които умеят да пренасят в своя собствен свят, но най- вече умеят да те накарат да чувстваш, да чувстваш много и да искаш винаги да е така…

И сега, когато си потеглям обратно към моя свят, поглеждам назад и виждам Snowdon във всичките му сезони – в тъмните върхове, оплетени в мълниеновидни облаци, в зелените подножия, заляти с белите цветя, в слънцето, огряващо наполовина билата, къпещо лъчите си там, където някога са препускали рицари и крале, в тишината на отминаващия ден, в бледата луна, търсеща мястото си в небето…Мястото, където всички сезони се сляха в едно…магично или не, тук се чувстваш различно, тук се чувстваш себе си. Нощта ли? Тя дойде много късно, малко след полунощ… Както му се полага на едно магично място.

snowdonia


Реклама