Стоунхендж – Не е нужно да разбираш всичко, за да го почувстваш

Реклама

стоунхендж

Както вече знаете, обичам Англия – обичам я във всичките й нюанси на зеленото, в слънчевите й дни, когато всичко в нея сякаш се усмихва, обичам я в дъжда с мирис на нещо ново, пречистено, свежо, обичам я в претъпканите й градове и в тихите села, и нощем и денем – във всяка една малка пътечка и всеки голям път, по който съм пътувала и някога ще пътувам.

Реклама


Днес станах много рано – очакваха ме нови и непознати места, които все още не бях посещавала, но най-вече – очакваше ме едно място, за което мечтаех още от дете, което ме изпълваше с любопитство, с хиляди въпросителни, което ме дърпаше да стигна до него – някога, някак си.

стоунхендж

Стоунхендж. Пътувам с автобус със слушалки в ушите, потънала в любимите си песни, а навън – навън слънцето се е прокраднало над сутрешните облаци и озарява безкрайните зелени морави. В Оксфордшир всичко е зелено. Много зелено. Имам усещането, че никъде на света няма по-зелено място. Красиво е. Хипнотизиращо. Въздействащо. Сигурна съм, че мога да пътувам така цял ден и да не се уморя от тази гледка. Мога да си мечтая за какво ли не, без да спирам да се взирам в сменящите се пейзажи на зелени морави, бели овце и тук-таме някой изостанал малък замък.

стоунхендж

Да…Англия е особено красива, когато тръгнеш по безкрайните й пътища и се потопиш в най-големия дар, който е получила от Земята – нейната природа. Вълнувам се от предстоящата среща с пра-вековния паметник. Всъщност, не знам как точно да определя Стоунхендж, чието предназначение не може да бъде обяснено до ден-днешен. Още по-малко може да бъде обяснено построяването му в далечния II-III –ти век преди Новата Ера. Екскурзоводката свива рамене и разказва, че е доказано, че камъните, високи над 2 метра, са донесени от хълм, намиращ се на два километра от паметника, но как точно се е случило това, все още не е известно.

стоунхендж

Единственото известно нещо обаче е, че Стоунхендж е часовник и има два специални камъка в него, които единствено на Лятното и Зимното Слънцестоене възвръщат функциите на праисторическия паметник и той отново показва часа. Не случайно именно на тези дни, хиляди хора от целия свят идват в Солсбъри да се докоснат до магията или по-скоро до необяснимото или, може би, да почувстват онова, което само едно подобно място може да им даде. Това е и единствения ден в годината, когато е позволено да докоснеш камъните. Докато разсъждавам над всички неясни неща, всички в автобуса изпадат във възторг.

стоунхендж

И така – както си шофираме по дългата магистрала, заобиколени от двете страни със зелени морави, се появява ТОЙ – паметникът – ей така от дясната ни страна, насред нищото. Наистина няма нищо около Стоунхендж. А той изглежда толкова малък на фона на безкрайните поля. Наоколо всичко е спокойно и въпреки, че има много хора, е тихо. Бели овце пасат непосредствено до загражденията, а вятърът е толкова суров, колкото само една открита местност в Англия може да ти предложи. Слънцето бавно губи битката над напиращите дъждовни облаци и вероятно винаги е било така – през всичките векове, когато Стоунхендж е бил тук.

стоунхендж

Пристъпвам бавно към паметника със смесени усещания – сякаш има нещо във въздуха – вълнувам се и съм смирена в едно и също време. Не мога да прекрача огражденията, мога само да ги обиколя, за да видя вековната красота във всичките й аспекти. Много често ми се е случвало да ми кажат – та това са само камъни. Така е. Но знаете ли, има нещо особено там. Не знам дали е в камъните, или пък е нещо в самата околност, но тази гледка, която се изправя пред теб, те кара да вярваш, да вярваш в необяснимото, да вярваш в това, че не е необходимо да разбираш всичко, за да го усетиш.

стоунхендж

Стоя пред загражденията и наблюдавам двуметровите камъни, пощадени от времето, с всичките им сиво-черни окраски, стоящи там – кои прави, кои полегнали, кои вкопани вече в земята и се чудя – ако това е часовник, то кой би могъл да го види – аз със сигурност не, но някъде – там отгоре – вероятно да. И да, аз вярвам, че не сме сами в тази Вселена – би било доста самотно и егоистично, ако е така. И някак си сега, в този момент, виждам за себе си, че може би някога, някак си това, което днес сме превърнали в туристическа забележителност и снимка на страница от учебника по история, е било нещо много повече…за някой, а може би и за самите нас…векове назад.

стоунхендж

Какво има тук ли? Има смирение. Има спокойствие. Има хармония. Има едно нещо, което се нарича енергия, нещо, което витае във въздуха и не можеш да го спреш – имало го е и ще го има, може би вечно. Надделял всички бури на времето, всички хора, пожелали да го пипнат, да го докоснат, да го разберат, да го разгадаят, надделял миналото, настоящето и вероятно ще надделее и бъдещето, този паметник стои пред мен и пред всички хора и успява да ни накара да замлъкнем, да не снимаме, да не се опитваме да разберем, а само да усещаме.

стоунхендж

Учи ни да чувстваме. Знаете ли – тревата тук е особена. Висока, остра, много тъмно зелена. Такава е само до огражденията – вътре около камъните. Позволявам си тайничко да се наведа и да я докосна и представете си удивлението ми, когато усещам, че тя е като изкуствена. Не знам защо. Не се опитвам да разбера защо. Мога само да разбера слънцето, което залязва по-красиво от всякога зад камъните и което може би само то знае как и защо на двете Равноденствия те имат по-голямо значение от всякога. И най-вече – за кого носят това значение.

стоунхендж

Аз…аз съм обикновено момиче, което днес може да си позволи само да чувства, обикновен човек, който в минутите, прекарани около едни на пръв поглед обикновени камъни, изживява всички емоции на сменящото се време – вековно отминало, но вече дошло с бъдещето, имам просто едни обикновени очи, с които мога да попия всяка една малка частица от заобикалящата ме картина, да се опитам да я фотографирам в съзнанието си и сега да я пресъздам с думите си.

стоунхендж

И все пак е трудно. Трудно е, защото веднъж видял го, веднъж докоснал ли си се до него, Стоунхендж ще те накара винаги да си спомняш за него – в сънищата си, в моментите, в които искаш отново да се чувстваш хармоничен или когато те попитат – кои са най-щастливите мигове в живота ти – да поискаш отново да се потопиш в спокойствието на точно тази картина, която имаш на снимка в сърцето си, да я вдишаш отново и отново да я издишаш и да, да се върнеш пак, не за да разбереш повече, а за да си припомниш как се чувства. Поне за малко.

стоунхендж


Реклама