Реклама

Стихове за есента

стихове за есента

Стихове за есента от български автори.

Хубавите есенни стихотворения носят носталгията за отминалото лято, описват промените в заобикалящия ни свят през златната есен и настроението, което постепенно става по-мрачно от мъглите и честите дъждове.

Реклама


Лиричните стихотворения за есента, които може да прочетете по-долу са част от начините, по които поетите са обрисували жълто-оранжевите есенни пейзажи според своята призма и своя светоглед. Насладете се на няколко есенни стихове от български автори.

Стихове за есента

стихове за есента

Есен

Глъхнат вред полята,
хълмове, горички.
Няма ги да пеят
веселите птички.

Към предели южни –
някъде далече –
зад морето бяло
отлетяха вече.

Капят и листата
от унили клони,
златошита есен
златни сълзи рони.

Трайко Симеонов

*****

ЕСЕННО

Кап-кап, капки падат…
И не ги боли… Нали?
Кап-кап, локви стават…
Ето, че вали… Дали?

Кап-кап, капки падат…
А на мен ми тежи… Мълчи!
Кап-кап, следи остават
в моите очи… сълзи!…

ТАНАНИКАМ

Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така,
съвсем на шега,
измислям стихове,
за вълшебни ветрове
в листопадни цветове.

Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така,
както и сега,
пиша рима след рима,
за пъстротата любима
на есента незабравима.

Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така,
още на мига,
редя стих след стих
и песен съчиних
в шарен щрих.

Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така
от рано сутринта
до късно през нощта
си тананикам от душа
песента: Да, да, да!
Обичам есента!…

Давид Станислав Мавродиев

*****

Листата на брезата
Карнавал в гората

Как започна?
Есента боядиса листата
на брезата.
После ветровете –
през лятото спали –
се разбудиха
и надуха кавали.
Те свиреха тъй весело,
че листата се засмяха
и заиграха.

Песента на кавалите беше звънка,
а дръжката на всяко листо е тънка!
Листата се отрониха
и политнаха с ветровете.
– Какво ще правим, кажете? –
питаха листата
на брезата.
– Ду-ду-ду-у-у! – пищяха ветровете
с кавали. –
Не сте ли разбрали?
Днес ще има голям карнавал.
Вижте върбите –
позлатили са си косите.
Вижте младия бук –
облякъл червен ямурлук.
Дори шипката си е наметнала шал.
Да вървим! Карнавал, карнавал!
Тъй свиреха ветровете.

А листата
на брезата
се въртяха,
танцуваха,
летяха.
И кой би ги спрял?
Бяха канени на карнавал.

Златушко

Листата
на брезата
отидоха на карнавал.
Всичките ли?
Не.
Останаха две –
Златушко
и Треперушко.

Златушко
дълго се люшка
на своето клонче.
Погледа, почака
и заплака.

– Защо плачеш? –
попитаха две тревички. –
Тръгвай! Отлитнаха всички.
– Не можах да се откъсна,
когато бе време –
вече е късно.
Сега кой ще ме вземе?
Тък ще изсъхна. Самичко.

– Защо? –
извикаха двете тревички. –
Не искаш ли да слезеш при нас?

– Че защо съм ви аз?
Едно малко, жълто листенце!
– Ти ще ни бъдеш палтенце!
Ела, ела –
много близо е зимата зла.
Без теб ще загинем в дните студени!

– Без мене? –
Тъй се зачуди Златушко
сред голите клони,
тъй трепна, че в миг се отрони
върху двете тревички.

А тревичките се свиха
в малкото жълто листенце
като в палтенце.

Треперушко

– И аз ще литна! –
реши Треперушко. –
И аз съм листенце,
и от мене ще стане палтенце
за някоя малка тревичка.

Скочи от клонка висока,
но падна до потока.

Огледа се, почака
и заплака,
защото наблизо нямаше
нито една тревичка.

– Не плачи –
каза мравката кротка. –
Ти ще станеш на лодка!

– В такива минути тежки
не ми е до смешки.
От мене лодка не става!

– Напротив. Аз търся точно такава.
Виж ме – не съм дебела.
Аз съм малка, но смела.
Ако и ти си юнак,
до морето ще плуваме чак!

– Юнак съм! –
Треперушко отвърна
и в лодка за миг се превърна.
Отплува листенцето леко
далеко, далеко, далеко.

Майката и врабчето

Майката на листата
беше брезата.
Цяло лято се кипри –
зелена,
пременена.
Сега остана самичка.

На пръсти се надигаше
брезата и гледаше –
къде отидоха децата?
Но ето
долетя врабчето.
То беше ходило на карнавала
и още отдалече
рече:

– Чудесно беше.Просто нямам думи
да ти опиша всички маски и костюми.
А твоите деца-те бяха най-красиви.
И как танцуваха! Същински балерини!
За тях ще се говори пет години…
И всички казваха:Брезата е честита!

– Ами Златушко? – майката попита.

-Златушко ли?Най-малкото листенце!
Той стана на палтенце
за две тревички голи.

– А Треперушко?
Какво направи той?
– Видях и него.
На лодка стана и отплува към морето.
О, Треперушко е юнак!

Врабчето си отиде.
Започна да прехвърча сняг.

А майката-бреза усети, че заспива.
Тя беше уморена, но щастлива.
Добри деца отгледа.
Нека спи.
До пролетта.
Тогава, щом усети тръпки,
ще се разпукнат нови малки пъпки
и нежно майката ще ги прегръща
и пак ще се повтори приказката съща
за листата
и брезата.

Леда Милева

*****

Парченца есен

Парченца есен си нареждам
до мислите, тъгата и мечтите.
Прилича изтънялата им прежда
на спомена за нечие “Обичам те”,
прошепнато отдавна и забравено,
превърнало се в избелял портрет…
Победа искаше тогава разумът.
Получи я.  А любовта все чака ред.

Парченце есен до парче надежда.
Живот до смърт. До сивотата – багри.
Не есента, животът ги подрежда.
Във пъзел, който никога не се повтаря.

Иванка Гичева

*****

Есен

Бързо лятото отлитна.
Тънка хладина повя
над лъки, градини китни,
над пожънати нивя.
Сутрин по полята равни
ходят сребърни мъгли
и из пътя скърцат бавни
с плод препълнени коли.

Слънчогледи се люлеят,
царевици шумолят,
сочни ябълки златеят –
откъсни, тръгни на път,
гдето знаците крайпътни
надалеч-далеч зоват,
гдето в далнините смътни
чисти ветрове текат…

Плодородна е земята,
а стопаните – добри.
За труда им тя богато
с тежък плод ги надари.
Сяха, жънаха, ораха
ден и нощ в полето, там
и сега под всяка стряха
срещат тоя плод голям.

И си спомнят дните жежки
с пълно, весело сърце
и почиват тия тежки
и попукани ръце,
гдето с мъдър труд създават
красотата на света,
гдето на човека дават
хляба бял и радостта.

Андрей Германов

*****

Есенен пейзаж

Виж, днес твори есента
с повей от мисли прогонвани…
и с трептящите цветни листа
обрисува ни хиляди спомени…

А твоят поглед – кафява боя
тъй изкусно допълва пейзажа
от жълто-червени нивя
изцяло покрили паважа…

Лиляна Славова

*****

Есен е. В ален листопад
се вихрят пъстрите листа.
А щом падне мрак,
посърва цялата земя.

Есен е. Над гората се стелят мъгли.
Вятърът свири с тръба,
отнасяйки със себе си крехките листа,
а носейки- лека тъга.

Есен е. Слънцето облива земята
в последните си златисти лъчи.
И донася надежда, която да ни крепи.
През дългата зима и студа,
чак до разпукването на пролетта!

Мила Поцкова

 

Може да харесате и..


Реклама