Реклама

Мечтай със Стефана: Да се намериш в пустошта

stefana belkovska

Младата писателка Стефана Белковска, която ви представихме в рубриката ни “Момиче на седмицата” се съгласи да споделя с читателите на LAZARA някои от своите най-вълнуващи пътешествия по света.

Реклама


Ето защо стартираме рубриката “Мечтай със Стефана”. Вече публикувахме нейното “Пътуване към мечтите” и сме сигурни, че то е отворило апетита ви за още вълнуващи дестинации. Усетете света през нейните очи и почувствайте емоциите, които е породило в нея пътуването й до Сахара.

Да се намериш в пустошта

stefana belkovska

03:35 ч. – някакъв будилник прозвънява в тишината заедно с мелодията на телефона, но аз отдавна съм будна. Всъщност тази нощ дори не мигнах. Емоциите, бушуващи в сърцето ми, надделяха над необходимостта за сън. Вчера пътувахме 750 километра из една непозната страна, из една цяла непозната за мен Вселена, за да се събудя тази нощ насред…пустинята. Сахара. Митичната Сахара. Километри безвремие и вечни пясъци, милиони звезди и улисащ сетивата безкрай. Пътят до нея е дълъг. Странен. Различен. В момента, в който излезеш от луксозния хотел в Тунис, навлизаш в друг свят. Тамошния свят. Светът на дните след наскоро отшумялата революция, светът на пясъчните утрини, в които кафето се пие с ритуал, светът на понятието – водата е свещена, светът, в който живеят хора, за които не предполагаш дори, че съществуват – тук, в нашия свят, в нашето ежедневие.

stefana belkovska

Докато пътуваме виждам само суша. Пукнатини в земята, ниски постройки – коя разрушена, коя не, някоя започната да се строи, друга оставена наполовина недовършена. Някакви безумни градове, в които обаче хората се усмихват веднага щом те видят, подават ти ръка, в която има парче хляб, кимат вежливо и са готови да те приютят в дома си ако имаш нужда.

stefana belkovska

Там, по пътя, има градове под земята, защото там е по-хладно, защото там можеш да се съхраниш от изпепеляващата жега. И там в тези градове има легла и има телевизори, има даже домашни любимци и своеобразен ресторант и дори бар. Да, наистина ги има.

stefana belkovska

Нямаме време да останем и продължаваме насред жегата по очуканите пътища, докато около нас дори и сухите дръвчета изчезват постепенно, за да отстъпят място на вечните пясъци на Сахара. Странно е. Насред пустинята има огромен хотел. По-хубав дори и от нашия в Хамамет. Но ние не сме дошли за него и бързаме да се качим на камилите, за да влезем в пустинята. Еуфорията наоколо е пълна – туристите подвикват, смеят се, фотоапаратите щракат ежесекундно, водачите подвикват зад покритите си лица и само те стрелват с очи.

stefana belkovska

Яздим минути, които обаче изведнъж се разтягат и сякаш се превръщат в часове. Устата ни се изморява от говорене и имаме нужда да замълчим. И да погледаме. Пред нас постепенно слънцето залязва, оцветявайки дюните в златисто и сякаш играейки си с върховете им, те изглеждат като блестящи диаманти.

stefana belkovska

Един номад ненадейно разсейва мислите ми, като ми подава малко пухесто животинче с големи уши – пустинна лисица, което аз просто взимам в себе си и прегръщам.

stefana belkovska

Обръщам се към останалите в желанието си да споделя усещането, но в очите им разбирам, че в мълчанието ни има повече думи от тези, които ще изречем.

stefana belkovska

Камилата пада на колене и слизам. Имаме минути. Но както казах, тук времето не е същото. Всъщност нищо не е същото. Дори и слънцето. Не знаех. Не предполагах. Че може слънцето да има друг цвят, да има друга температура, да докосва по различен начин, да бъде по-голямо, по-жълто, по-червено и още хиляди други непонятни неща…

stefana belkovska

И така минутите на залеза се разтягат и придобиват формата на вечност, която се слива с потъмняващото небе, с парещия вятър, който засипва краката ми с фини прашинки пясък и ме остава безмълвна да наблюдавам как цветовете се сменят в нюанси, които никога не съм виждала, в пълна тишина.

stefana belkovska
След тези няколко минути, равняващи се във вечности, нямаше как да заспя. Разбрах, че на покрива на хотела има басейн и един учтив господин ме отведе до него. А оттам – оттам се виждаше целия безкрай. Вече беше тъмно, но там, в далечината, знаех, че спеше пустинята. Край басейна нямаше никой – явно уморени от емоции и изживявания, всички искаха да вземат и малкото часове сън до ранното ставане само след няколко часа. Но аз нямах нужда да спя. Имах нужда да се потопя в топлата вода и да поплувам на фона на испанската музика, която галеше ушите ми и просто да си погледам звездите. Които между другото също бяха различни. А нощното небе на пустинята бе сякаш толкова близко до мен, че можех да го докосна, ако пожелая. Плувах цяла нощ или поне така ми се стори. Цял живот вероятно няма да ми е достатъчен да открия пак хармонията, която намерих там, насред пустошта. В 03:35 бях по бански и мокра. Преоблякох се набързо, метнах якето и заспах на задната седалка на автобуса.

stefana belkovska

Щяхме да посрещнем изгряващото слънце някъде на километри оттук – на брега на солено езеро насред пустинята. Феномен, който не мога да си обясня. Екскурзоводът ни говореше на руски, така че и него не разбрах. Разбрах обаче, когато отворих очи. Има такива места насред пустинята и те са розово-лилави, с мирис на кристална чистота, с лек полъх на нещо недокоснато и диво.

stefana belkovska

Когато потопиш ръцете си във водата на соленото езеро и ги снимаш изглежда така, все едно няма вода. Кристално чисто е всичко наоколо. Един изоставен пейзаж от каубойски филм, неясно дали е истински или не, се опираше на дървени огради, които свършваха някъде зад езерото и след тях, разбира се, нямаше нищо. Една напукана земя, без пясък. Не знам дали от езерото, но има неописуема влага във въздуха. Но това няма значение, защото часовникът отново си е върнал функциите и отброява минутите до срещата с изгряващото слънце. Чакаш. Така се посреща изгрева. С чакане. Един лъч премигва зад хоризонта и разбирам колко безкрайно далече свършва той. Втори лъч, този път червен. Трети, четвърти… Слънцето се показва бавно – мъничко, червено. Виждали ли сте изгрева в пустинята? Вълшебен е. Буквално. И пак е различен. Сега слънцето сякаш се е смалило от предишната нощ и свенливо се прозява, сякаш няма цял ден да бъде безумно горещо и да лети високо. Но сега е хладно. И дори не докосва. Просто си е красиво, някъде в далечината, просмуквайки лъчите си в напуканите линии на вечната земя.

stefana belkovska
Когато неотдавна прочетох “Алхимикът” на Паолу Коелю, за момчето, прекосяващо пустинята, за да стигне своята мечта, се сетих за моите два дни в Сахара. Момчето се учеше да слуша сърцето си. Не му беше лесно. Защото понякога, за да чуеш сърцето си, трябва да останеш сам, да заглушиш тътена на външния свят, да заглушиш собствения си истински глас, за да чуеш онзи отвътре – гласът на сърцето. Момчето дълго се бунтуваше срещу вътрешния си глас, но както се казва в книгата „съществува език, който е отвъд думите. Ако успея да разгадая този език без думи, ще успея да разгадая целия свят.” Може би, затова всички мълчахме почти два дни. Без да знаем защо, вечните пясъци на пустинята ни разказваха една безмълвна история, която ни разкри повече, отколкото бяхме живяли някога досега. История за това, как времето е послушно, как не е нужно винаги да бързаш и имаш време да поспреш, някъде, насред пустошта, където всичко сякаш се разтяга в милиони години, вечности, там, където имаш време за всичко. Да чуваш без да говориш, да усещаш без да докосваш, да разбираш, без да знаеш нищо. Да се намериш в пустошта.
И да поискаш да се връщаш там. Отново и отново.

stefana belkovska

stefana belkovska

stefana belkovska

stefana belkovska

stefana belkovska

Може да харесате и..


Реклама