Реклама

Мечтай със Стефана – Вълшебството на Убуд

ubud

Младата писателка Стефана Белковска, която ви представихме в рубриката ни “Момиче на седмицата” се съгласи да споделя с читателите на LAZARA някои от своите най-вълнуващи пътешествия по света.

Реклама


 Ето защо стартираме рубриката “Мечтай със Стефана”. Вече публикувахме нейните “Пътуване към мечтите” , “Да се намериш в пустошта” и”Единбург” и сме сигурни, че те са отворили апетита ви за още вълнуващи дестинации. Заповядайте на следващото вълнуващо пътешествие по света до една екзотична дестинация – Бали.

Вълшебството на Убуд

ubud

Накрай света съм. Не вярвах, че животът толкова рано ще ми даде възможността да стигна до тук.
Бали…
Екзотика…? Безкрайни плажове…? Луксозни курорти…? Хиляди мистични храмове..? Пейзаж от любим филм..?  Не…Бали е много повече от това. Бали е път, не просто пътуване. Път, който трябва да извървиш вътре в теб. Усещане, което имаш или не

ubud
Разсъждавайки над това, потопена в безумната майска жега, ми се иска да мога да пресъздам всяко нещо, което изпитвам в момента. Редящите се високи палми от двете страни на криволичещия тесен път, по който едва се разминаваме с минаващите колоездачи, бързо сменящите се слънчеви лъчи, улисани в някаква си тяхна игра с листата на дърветата, усещането, че слънцето залязва, а е едва пладне.

ubud

Виждали ли сте вълшебни пътеки? Такива – като онези, от филмите? Те изглеждат точно така – зелени и слънчеви, с мирис на влага от изпарилия се наскоро дъжд и полъх на жълти цветя. Изглеждат така, че ти се иска да отвориш прозореца и да оставиш тялото ти да се слее с тях. Вълшебно, те водят към Убуд.

ubud
Там, някъде в сърцето на острова, сред дълбока зеленина, е сгушена областта с най-голямо значение за местните. И не само. Областта, която казват, че носи най-силна енергия. Да, вярвам в енергиите. Те управляват живота ни неусетно и постоянно, независимо дали го искаме или не. Трудно е да почувстваш внезапно прилив на енергия, щом навлезеш в неповторимата лудница по улиците на Убуд. Местността е популярна туристически с няколко основни храма, към които са се запътили всички. Движението е неописуемо натоварено, спокойно можеш да слезеш от колата, да напазаруваш в близкия магазин за сувенири и да се върнеш отново в нея, без да е помръднала. Завиваме надясно, както винаги, встрани от туристическите маршрути. Нашият път води нагоре.

ubud

Странно е. Сутринта се събудихме с изглед към морето, преди час слънцето ни изпепеляваше от жега, а сега навън е паднала мъгла. И колкото повече се изкачваме, тя става все по-гъста и все повече затъмнява пътя ни. Имам усещането, че дори мога да я докосна, ако протегна ръка през прозореца. От стръмния път надолу все по-малка и по-малка става местността, а споменът за всичко видяно само преди минути избледнява неусетно. Нямаме обхват, нямаме музика, разговорите постепенно намаляват и сякаш всички в негласно съгласие, започваме да мълчим. И просто да наблюдаваме. Тропическата джунгла е вече навсякъде около нас, а ние се издигаме все по-високо и по-високо.

ubud

Лека полека, там, в далечината започва да се показва Гунунг Агунг. Това не просто е и най-високата точка на острова – планината се смята за свещена и дори за центъра на света. Много храмове са построени в нейното подножие, а поклонниците на балийския върховен бог Шива изкачват хълмовете при религиозни церемонии, за да събират светена вода в палмови листа. Движим се бавно, търсейки пролука в мъглата и я намираме край пътя. Вулканът е огромен и въпреки, че е в далечината, е внушително висок. Там, в подножието му всичко е черно, сякаш носещо спомена от онази нощ през 1963-та, когато близо 1000 души загиват при изригването му. И въпреки, че знам, че все още е активен, не поражда страх в мен. Напротив. Може би едва сега, откъсната от лудницата там долу, в града, усещам спокойствието, което цари тук.Истината е, че наоколо всеки говори, продава нещо, вика те за нещо, но ти можеш да се изключиш и то толкова лесно. „Единственото, което умът чува по цял ден, са звънтящи камбани, шум и спорове, а иска само спокойствие. Единственото място, на което умът някога ще намери покой, е в тишината на сърцето. Ето там трябва да стигнеш…“ – думите на Елизабет Гилбърт неусетно изкачат в спомените ми, докато играещият пушек, издигащ се от кратера на Агунг леко ме хипнотизира и ми разказва своята си история, в която моят ум не мисли. Просто слуша.

ubud
Отново замълчани продължаваме по пътя. Мъглата се разсейва, заместена от кратък дъжд, който пък бързо е избутан от слънчеви лъчи. Времето се мени ежесекундно, точно толкова бързо, колкото и пейзажите навън. Тропическата джунгла постепенно е отстъпила място на безкрайно зелено, което предвещава срещата ни с оризовите тераси, точно онези от картичките на Бали. Човек ще си каже – какво пък толкова – едни оризови тераси. Аз мога да кажа едно – цял живот мога да ги наблюдавам. Безвремието толкова бързо завладява пространството и съзнанието, че имам усещането, че стрелките на часовника ми неконтролируемо се въртят в някаква си тяхна реалност.

ubud

В такива моменти изобщо не знаеш какво се случва. Преди секунди димящия вулкан, а сега зелените стъпала, които сякаш плуват едно в друго и се преливат като водопад. Красиво, плавно, с лекота. Има едни моменти, в които не ти се иска дори да снимаш. Отделяш се от егото си да покажеш къде си бил или пък да имаш милион кадри, за да си го спомниш. Понякога можеш да си спомниш нещо, само, когато го щракнеш в съзнанието си, когато завинаги го запаметиш там. Дали остава завинаги? Не зная. Надявам се. И при всички такива спиращи дъха гледки се моля да е така.
Часовникът си върна стрелките неосъзнато бързо и колкото и да ми се искаше да спра времето и Земята дори, отново потегляме. Всъщност малко след това вече се бяхме се изгубили. Бяхме се запътили към един водопад, но бързо пътищата станаха още по-тесни, а колата се удряше в все повече камъни. Калта наоколо напомняше за отминалия дъжд. Някакви хора почти като изгубени бродеха наоколо. Кръгово движение, обозначено с щайга по средата, регулираше движението. Хълмът не се виждаше, нито пък вулкана, споменът за морето почти не съществуваше, а пътят назад вече се губеше. И тогава, някак странно, във все по-тесния път, настъпи оживление.

ubud

Деца започнаха да тичат около нас, възрастни носеха големи кошници на главите си, други деца караха скутери и всички до един ни гледаха почти толкова учудено, колкото ние тях. Това беше град. Осъзнавах ясно, че тук нямаше ток, надали имаше и нормална чиста вода. Калта стигаше до глезените им и бе толкова влажно, че виждах как от косите им капеше вода. Не можех да повярвам. Движехме се бавно, внимателно. Свалих прозореца и загледах лицата, които подминавахме, а те ми се усмихваха широко. Истински ми се усмихваха. На малкото момиченце с двете плитки, което ми махаше щастливо, дадох последните две вафли, които бяха останали в раницата ми, а на момченцето, което се бе покатерило на гърба на баща си, бананите, които носехме за из път. Бях възнаградена с най-широките усмивки на света. Ние бяхме от два различни свята. Не паралелни, а светове, съществуващи едновременно. Тук и сега. Сега, когато аз пиша на моя компютър, там вероятно палят свещи, за да осветят пътя си. Сега, когато аз източвам водата от чешмата, за да бъде студена, те я събират в шишета и я крият дори от себе си, пазейки я за дни напред. Сега, точно сега, когато аз избирам дали да отворя или затворя прозореца, защото вали, там дъждът се сипе на главите им. И тук не говорим за бедност. Не. Говорим за живот, който там се смята за нормален. Но знаете ли, те се усмихваха повече от нас. И тогава си помислих – дали са щастливи повече от нас? Ама наистина? Ние, хората в цивилизования свят, имаме всичко, твърдим, че го ценим и че сме благодарни. Но такива ли сме наистина? Разбираме ли наистина, че сме благословени да имаме повече и осъзнаваме ли, че тук и сега, в същото време, мобилният телефон не е най-ценното нещо на света. Усмивката е. Объркахме пътя, но действително ли това бе грешния път? Искаше ми се да имам цял багажник с вафли, играчки и какво ли още не от моя свят. Само, за да видя тези усмивки на лицата на повече деца от онзи свят. И, разбира се, намерихме верния път. Както е редно, световете ни се разделиха.

ubud

По пътя Анунг отново ни напомни с магичността си, разкривайки ни тайната си игра на цветове, която всяка вечер играят със слънцето. Един от най-красивите залези, които някога съм виждала. Богатство от митове и легенди, разказани в стотици цветове. Късно вечерта се върнахме в Убуд. Когато слязох от колата неволно погледнах небето. Никога през живота ми не бях виждала толкова безброй много звезди. Милиони. Целите съзвездия грееха над мен по най-яркия възможен начин. Не ги бях виждала досега. Естествено, че винаги са били тук. И се запитах – Убуд ли бе вълшебен или просто аз отворих очите си за вълшебството на света?

Още неща от Стефана Белковска може да прочетете в блога й и тук.

Може да харесате и..


Реклама