Развлечения

Железният светилник цитати

jelezniqt svetilnik citati

jelezniqt svetilnik citati

Железният светилник цитати са останали в наследство за поколенията от Димитър Талев и първата книга от тетралогията му. Останалите части, отразяващи борбите на българския народ за църковна и политическа независимост и публикувани през 1952 г. са “Илинден”, “Преспанските камбани” и “Гласовете ви чувам”.

Представяме ви някои избрани цитати от “Железният светилник”, които са актуални и към днешна дата и могат да се отнесат и към нашето съвремие.

Железният светилник цитати

“Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.”

“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”

“Радостта крепи и лекува.”

“Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”

“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.”

 “Никога ли не случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?”

“Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество.”

“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.”

“Човек не бива и не може да живее само за себе си.”

 “Мъката разяжда човека…”

“- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука – посочи той гърдите си, – Тука нещо се скъса.”

 “По-лесно е да вървиш по правия път, колкото и да е върл и стръмен…”

“Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.”

“Но понякога човек взема думите на истината, за да покрие с тях една неистина.”

“Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински…”

 “Едно тежко камъче лежеше в сърцето на Стояна. Понякога то натежаваше много. Стоян не знаеше как да го нарече и само чувстваше тежестта му. И други още камъчета тежаха в сърцето му, тежаха до болка, но той не знаеше какво име да им даде.”

 “Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.”

„Всеки народ е велик за себе си.“

„Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра.“

„…нема по-голема сила от женската хубост.“

“Не бе я виждал отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й; че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна. Той бе се лъгал. Едва бе успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка, чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит, бистър поглед.”

“А сега – сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка – не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.”

И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат.“

„Мъжът, като е за жена, слабо нещо е, лесно се предава и обърква.“

На жената не прилега да е много горделива, когато я тегли сърце към некого…“

„Всяко знание е богатство, но когато е знание лъжливо, то е отрова за душата.“

„Казано е, че со силна вера сичко ще постигнеш и планина ще преместиш от едно место на друго…“

„…човек, докато е по-млад, може да направи нещо за себе си…Иначе, като навикне да върви по един и същ път, колкото повеке време минава, толкова по-мъчно се отбива от него.“

„…като се работи с ум и разум, късметът не бега от човека.“

„Едни си отиват, други идват. Да не се затрива род и живот.“

Но людете не са като камъните в планината или като дървесата в гората…“

„…а което е казано вчера – утре може съвсем иначе да изглежда, утре може и съвсем да не се споменава.“

“Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.”

Сичко лошо за човека иде от зли люде.“

Старите да не се бъркат много в работата на младите. Старите забравят, че са били млади.

Ние сме един широк залив от безбрежното славянско море…“

„…не е опасно да се открие човек между четири очи. Каквото и да стане, каквото и да се каже – всичко може да се отрече.“

„Младите сами нареждаха работите си, пък и работите им, от друга страна, сами се нареждаха.“

Гледай да не ставаш смешен и нема кой да ти се присмива.“

„…колело, което се върти равномерно и безспирно, движи ли се, или стои все на едно място?“

“По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички – толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока – бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър дух. Младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли. Тя се виждаше изправена пред една истина – сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея.”

“Така вървя работата до късно след пладне и никой не дойде да попречи. Събраха се общинарите, свещениците и другите чорбаджии в общината, повиката по-главните майстори-строители, ровикаха и мнозина от еснафите. По това време нямаше кой да води народа, всички се надпреварваха да приказват, но работата беше обща, всеки мислеше как да помогне и най-сетне се тури ред: определи се главен майстор, пресметна се още колко пари да се съберат и още колко материали да се струпат, кой от еснафите с какво да помага. Накрай се каза:
– Ако каймакаминът се опита да попречи, да му се дадат още две или три хиляди гроша. Ако не дава стените на църквата да бъдат по-високи от десет аршина, сградата да влезе три аршина в земята и покривът й да се издигне с други два-три аршина по-висок.
Каймакаминът бе се поразболял тогава и бе поомекнал, та прие с благодарност три хиляди гроша, даде позволение да се гради, но каза:
– Десет аршина, чорбаджилар, не повече.
Наложи се да се копае отново – църквата трябваше да влезе с три аршина в земята. Излезе тогава една приказка и се разнесе из целия град:
– Това е знак. Да се знай, че църквата е градена в тъмни, робски времена, в обща неволя.
И пак Лазар Глаушев изрече тия думи.”

„Народ сирак сме ние и като не можем сами да си свършим работа, никой нема да ни помогне.“

„…общата полза е полза за всекиго поотделно.“

Срамно и обидно е да пренебрегнеш, макар и неволно, някого, да не го почетеш според както му се пада по роднинство и по име, по приятелство и по дружба.“