Книги

Пейо Яворов – избрани стихотворения

peyo qvorov stihotvoreniq

Пейо Яворов е смятан за един от най-големите български поети на ХХ век. Поезията и творчеството му като цяло са пропити с трагизъм, който е породен от неговия пълен с разочарования трагичен живот. Рожденото му име е Пейо Тотев Крачолов, а псевдонима си Яворов получава от Пенчо Славейков. Писането на поезия не го удовлетворява и той силно желае да участва в борбите за освобождението на Македония.

Освен любовните си стихове, посветени на жените, които той бурно обича – Мина Тодорова и Лора Каравелова, за поколенията остават в наследство и други негови произведения, които продължават да се четат и до днес като запазени от Яворов стихове. Вероятно всеки българин има свое любимо стихотворение от Яворов. Едва ли някой може да остане равнодушен, след като чуе емблематичното за Яворов “Две хубави очи”. Предлагаме ви няколко от най-запомнящите се и написани от Яворов стихотворения, които остават част от класиката на българската литература и поезия.

 

Яворов стихотворения

“Две души” Яворов

Аз не живея: аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон. В гърди ми

те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна

и в каменът аз чуя две сърца…

Навсякъде сявга раздвоя несносна

и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде

следите ми засипва: кой ги знай?

Аз сам не живея – горя! – и ще бъде

следата ми пепел из тъмен безкрай.

 

“Градушка” Яворов

“Една, че две, че три усилни

и паметни години… Боже,

За някой грях ръце всесилни

издигна ти и нас наказа.

     Кой ли може

неволя клетнишка изказа,

макар и – вчерашна се дума?

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува,

     ни жадува!

А то градушка ни удари,

а то порой ни мътен влече,

слана попари, засух беше –

в земята зърно се опече… “

*

Но мина зима снеговита,

отиде пролет дъждовита –

     и знойно лято позлати

     до вчера злъчни широти.

Назряла вече тучна нива,

класец натегнал се привежда

и утешителка надежда

при труженик селяк отива.

Затопли радост на сърцето,

усмивка свърне на лицето,

     въздишка кротка, пръст до пръст –

     ръка неволно прави кръст:

“Да бъде тъй неделя още,

неделя пек и мирно време,

олекне ще и тежко бреме, –

на тежки мъки края дойде”.

*

     Додето сила има,

селяк без отдих труд се труди…

Почивка – ей я, би-ще зима.

Сега – недремнал и се буди:

петлите първи не пропели,

дори и куче не залае,

на крак е той… – “Катран и върви,

бре мъжо, взе ли от пазаря?” Знае

невеста ранобудна – всичко,

готово е, но пак ще пита,

че утре жетва е; – самичко

сърце си знае как се стяга…

   И сърдита

за нещо тя на двора бяга

и пак се връща в килеря,

тършува… “Днеска да намеря

Седмина още – чуеш жено?

– Ти ставай, Ваньо, – лентьо стига!

Небето ето – го червено,

че вече слънцето се дига,

добитъкът те гладен чака”.

А Ваньо сънен се прозява

и зад сайванта в полумрака

подал се – Сивчо го задява

с носът си влажен по вратлето.

“Хе ставай! – вика пак бащата

отсреди двора, на колата

затракал нещо, – стига…” Ето

в съседен двор се вдига врява –

там някой люто се ругае.

Наблизко негде чук играе

и наковалнята отпява.

А сутренник повява леко

и звън от хлопки от далеко

донася в село; стадо блее…

На всякъде живот захваща.

И ето вече слънце грее

и на земята огън праща.

*

Преваля пладне. Задух страшен.

И всеки дигне взор уплашен,

с ръкав избрише си челото

и дълго гледа към небето,

а то сивее мъгловито.

И слънцето жълтей сърдито:

От юг бухлат се облак дига

пълзи и вече го настига;

по-доле вирнали главите

и други… Знак е – чуй петлите.

А гъски около реката

защо размахали крилата,

и те са глупи закрещели,

Какво ли са орали, сели?

*

Върни се облако неверен, –

почакай, пакостнико черен,

неделя – две… ела тогази,

страшилище! А облак лази,

ръсте и вий снага космата,

засланя слънце; в небесата

тъмней зловещо… Милост няма!

Ще стане пак беда голяма. –

на завет всичко се прибира,

сърцето трепне, в страх премира,

че горе – дим и адски тътен.

Върхушка, прах… ей свода мътен

продран запалва се – и блясък –

и още – пак, – О Боже!… Трясък

оглася планини, полета –

земя трепери… Град! – парчета –

     яйце и орех… Спри… Недей…

     Труд кървав, Боже, пожалей!

*

Но свърши. Тихо гръм последен

заглъхва нейде надалече

и вълк на стадо – вихър леден

подгоня облаците вече.

А ето слънцето огряло

тъжовно гледа върволица

от стари, млади и дечица

забързали навън от село;

в калта подпретнали се боси,

глави неволнишки навели,

отиват, – черно зло ги носи

в нивята грозно опустели.

Че там жетварка бясна хала

просо, пшеница, ръж, ечмени –

безрадно, зрели и зелени,

и цвет – надежди е познала..

*

“Две хубави очи” Яворов

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи.
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!

Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.

 

Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

*

“Маска” Яворов

Вл. Василеву

Ден карнавален, времето неделно

зовеше хората навън: тълпа

гъмжеше из града. Безцелно,

в печал, която нивга не заспа,

се лутах аз. Свръхземните въпроси,

които никой век не разреши,

дълбаех ням. И близко, до уши,

чух tambourin; – ръката, що го носи,

ме перна по лице, с изкуствен лозов лист:

“Хей, смърт, дай на живота път! Oh qu`il est triste…”

Като залутан слънчев лъч игрива,

маскирана вакханка с волен смях

напреде ми се мярна. Да разлива

коса поток от злато аз видях

въз хитра голота на свежо рамо.

И сетне – миг – разкършена снага

изчезна в роя като блян. С тъга

на страстен зов кънтеше само

смехът й още. Странния парфюм

на женска плът задави моя ум.

И в непонятен тласък подир нея,

улисан из тълпата като луд,

без сълзи плачех аз: “Мрътвея –

ти каза истината: рано в студ

сърцето ми замръзна; мисъл тъмна

коса на смърт размахва… Беше ден,

свалих аз маската му и пред мен

въздъхна нощ, и вече се не съмна…

Смъртта – не виждам друго в белия кивот

на твоите скрижали тайни, о живот!”

В безумен сън унесен, сред оная

забава на стохилядния град

и без да се опомня, че не зная

кого преследвам, аз нареждах: “Млад –

на младост зноя не усетих. С ласка

край мене, о живот благоухан,

защо не спреш? Сразително желан

на всяка смърт, що значи тая маска – !”

…А пътьом, чак до късни тъмнини,

с конфети ме обсипваха жени.

*

“Песен на песента ми” Яворов

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,

с наведена глава –

при мене, тук, в самотност неприветна.

Надире не поглеждай с тъмните слова

на уплах и тревога –

аз всичко знам…

Но знай и ти: умряха там

и дявола, и бога.

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми:

къде не беше ти, къде не бях

подире ти и аз?

Зигзаги вред неуловими…

Къде от ревност не горях

и в летен зной, и в зимен мраз?

На труженик ли дрипав, гладно леден,

в прихлупената изба ти не бе –

и него ли, кажи, не лъга, беден,

за празник, въздух и небе?

В полето ли при селянина груби

не беше ти,

край него дни ли не изгуби,

сама осмяла своите мечти?

Из дебрите на тъмните балкани –

посестрима хайдушка – и над гроб

ти сълзи ли не рони, великани

оплакваща наравно с жалък роб?

И пред развратница ли с просешка боязън

за поглед и усмивка не рида,

и пред невинността ли дума на съблазън

безсрамно ти не шепна,

        без срам остала навсегда!

И ето че се връщаш уморена,

изплашена, отвърната, сломена.

…Уста пиянски не едни

в устата ти рубинови се впиха.

Ръце нечисти през ония дни

разплитаха, заплитаха, мърсиха

коприната на твоята коса.

В кървавите на кръвник обятия

нима веднъж се ти превива?

Разврата ли не чух невинността ти да осмива,

и невинността да те обсипва

        с хули на проклятия?

И ето че се връщаш уморена,

наплашена, отвърната, сломена.

Надире не поглеждай – няма жив

на мъртъвците сред тълпата:

едни остаха там

безплътни през тишината

на спомена мъглив.

 

Разбойник същ, подире ти вървях

и питах аз:

        какво тя мрази и обича?

Безсилен в ревност, силен в злобата си бях

и мислех аз:

        какво я лъсти и увлича?

Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.

Претърсвах аз,

     претърсвах ги тогаз –

на миг пленените души.

Напразно търсих истина у тях,

създадена в лъжа и грях.

Напразно дирих и лъжата –

бог на вселената, душа в душата.

Страдание! Едно страдание безлично,

жалко, безразлично,

там негде по средата

на истината и лъжата…

И ей ме днес: погледай връх е – самота.

И те се върна, моя красота!

Че няма зло, страдание, живот

вън от сърцето ми – кивот,

където пепелта лежи

на всички истини-лъжи.

Че няма дух и няма вещ

вън от гърдите мои – пещ

на живия вселенен плам,

на цялата вселена храм.

И ти се върна! – празник ден…

Ще дъхна аз и с кървав пламък

ще пламне тук дърво и камък.

Бъди при мен – бъди у мен…

сред кървав пламък и през дим,

сред задух нетърпим,

небето в твоя поглед

     дивно ще се отражава.

Душа за него ще копней!

Ти него гледай и ми пей

за хладния покой, за вечната забрава.

Сред пламъци и адски дим

ний двама с тебе ще горим,

красиви в мрачна грозота

и грозни в сяйна красота –

сред задух нетърпим,

в копнение за мир небесен,

ний двама тук ще изгорим,

ний двама с тебе, моя песен!

*

“ВЪЛШЕБНИЦА”

Душата ми е пленница смирена,

плени я твоята душа! – пленена,

душата ми е в тихи две очи,

Душата ми те моли и заклина:

тя моли; – аз те гледам; – век измина…

Душата ти вълшебница мълчи.

Душата ми се мъчи в глад и жажда,

но твоята душа се не обажда,

душата ти, дете и божество…

Мълчание в очите ти царува:

душата ти се може би срамува

за своето вълшебно тържество.

*

“ВЪЗДИШКА”

На гаснещия ден прощалните зари

и аромат от рози, покъсани без жал;

на лебед песента, все болен от зори –

душата ми самотна и нейната печал…

Ах, тихата печал на скорошната нощ

и в храсти оголели въздишка на зефир;

широките крила, отпуснати без мощ –

душата вече мъртва – и гробният й мир.

*

“СЕНКИ”

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени

две тъмни сенки: там зад бялата завеса,

де лампата гори, в поле от светлина,

две сенки на нощта… Сами една пред друга,

сами една за друга в жажда и притома,

там – сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, –

те няма да се чуят: искат и не могат.

Те шепнат може би – от що се те боят?

Напрегнато ръце се към ръце протягат

и пак се не докосват! Искат и не могат…

И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,

но може би крещят; – те няма да се чуят,

две сенки на нощта, през толкоз светлина…

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те – сянката на мъж и сянка на жена!

*

ЕЛА!

Очите ти са звездни небеса.

Косата ти е здрачния воал

на късна вечер, твоята коса!

Дъха ти – свеж момински дъх,

на юга съживителния лъх,

зефир посред цветя заспал.

 

Ела, денят е мъртъв и студен.

В таз лунна нощ, с разпусната коса,

приведена над мен,

ела и дъхай в моето лице,

ела и сгрей изстинало сърце –

в таз лунна нощ, под звездни небеса.

*

БЛЯН

На крехка майска роза пъпка – туй си ти;

а утрото на май са моите мечти:

въстава ден…

На моята любов под знойните лъчи

– една за мен,

ти ароматна ще цъфтиш.

Ти моите гърди ще украсиш,

ще радваш моите очи.

Ще бъде слънце любовта ми – и зари

над тебе ще пилей, за тебе ще гори.

След зноен ден,

на теменужна вечер хладната роса

– и теб, и мен

пред вечен сън ще ороси…

И дебном ангел тих ще угаси

звездите в модри небеса.

*

СРЕЩА

Мене ми е странно – ето те пред мен,

мене ми е жадно – гледам те пленен,

мене ми е страшно – дишаш ти за мен, –

мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.

Викнал бих от болка – времето лети,

викнал бих от ужас – ще отминеш ти:

сън в съня е сбъднат – миг след миг лети,

няма да се върнат сбъднати мечти.

НАСАМЕ

Под нежната омая на вечер замечтана

   и двама ний горим! – не идвай чак при мен…

В прегръдките си взел те, когато ще желая

цял с тебе да се слея – и ний ще се топим

в блаженство и забрава, мъчително далеко

   от себе си тогаз усещал те бих аз.

Ах вечер замечтана очите ни закрива –

   и двама се топим! – но по-далеко стой…

Изгубил те от поглед, когато ще престана

да мисля зарад тебе, ний двама ще горим

един за друг в притома; – и колко, колко близо

   усещал те бих аз до себе си тогаз!

*

СТОН

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов…

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка –

и в мъката любов!

Миражите са близо, – пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек…

Миражите са близо, – пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, –

тя – плът и призрак лек!

*

 

ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО

Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло…

А мисля днес; света прогнил от зло

не е, щом той е твоята родина.

И ето усъмних се най-подир

в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,

загледан в две залюбени очи,

и тих ще пия техните лъчи, –

ще пия светлина, лечебни глътки.

И пак ще се обърна просветлен

света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,

залутан из среднощни тъмнини?)

Аз бих намерил и тогава даже

обломки, от които да създам

нов свят за двама ни, и свят, и храм.