По пътя на Великаните – Ирландия, част 2

irlandiq

Да шофираш по крайбрежния път на Северна Ирландия (Coast Gateway) е едно красиво и вълнуващо преживяване. Първата ми среща с Атлантическия океан е в един мрачен и дъждовен ден, бих казала дори буреносен. Вълните се разбиват в крайбрежните скали, а слънцето отдавна е изгубило битката с облаците. В далечината обаче цветовете на хоризонта се променят и съм убедена, че мога да избягам от бурята, което всъщност и правя, наблюдавайки я как постепенно остава далеч зад гърба ми. Вълнувам се изключително много, защото днес ще посетя едни от най-невероятните места на планетата, не просто туристически забележителности, а творения на природата, примесени с мистика и живеещи в легенди, предавани през вековете.

irlandiq
Пътят на Великаните е мястото, чиято табелка, сочеща в дясно от пътя кара сърцето ми да прескача като лудо. Планината е на повече от 60 милиона години – време, което съзнанието ми не може да побере като величина. Тогава местността Атрим и била със силно вулканична активност и когато лавата е срещнала студените води на океана, са се родили „Великаните”.

irlandiq

Великаните всъщност са скални образувания, наподобяващи на дървени пънчета, заляли огромната местност. Като всяко друго място във Великобритания, така и тук всичко е уредено по най-удобния начин – голяма сграда, от където взимаш билетите с още по-голям паркинг, а оттам малко автобусче, което те вози директно до местността. Разстоянието пеша е около миля и предпочитам да не бавя повече срещата ми с Великаните. Точно както очаквах, слънцето бавно измества облаците и прокрадва светлите си лъчи и превръща всичко сиво досега в една зелена приказка.

irlandiq

 

Великаните са впечатляващи – първоначално пред мен се открива малка планина от скални образования, които повърхности като чашки са приютили навалялия дъжд, а светлината се отразява в тях и ги прави да изглеждат вълшебни. Океанът се разбива точно в ръба им с най-бурните вълни, които някога съм виждала. Следва още една планина, която е висока и предизвиква по-смелите да се покатерят по нея. И накрая една огромна равнина, където всички Великани са черни.

irlandiq

Сещам се за легендата, която разказва, че всъщност те са построени от ирландския гигант Фин Маккул, който имал вражда с шотландски съперник. Той построил пънчетата, хвърлил ги във водата, за да може да стигне до отсрещния бряг и да срещне своя противник в битка. Легендата тук се раздвоява – според едната версия Фин побеждава шотландеца, но според друга в момента, в който вижда колко е голям другия великан, Фин се скрива и не се показва повече. Интересен факт е, че навътре в океана има потънали още от същите скални образувания. Дали пък легендата не е истина?

irlandiq

Подарявам си минути в пълна тишина на ръба на скалата, наблюдавайки разбиващите се вълни и отражението на слънцето във водните къщички на Великаните. Зная, че такова място няма никъде по света. И естествено, то ме кара да се чувствам по особен начин. По начин, по който забравяш за всичко наоколо и забравяш всъщност къде си. Да, на края на света си. И го знаеш. И е хубаво. И искаш да остане така. Поне сега, може би не завинаги. Завинаги е необятна величина, която подхожда само на едно такова място, за да може да предаде легендата си през вековете, за да може да запази красотата си за идните поколения, за да може да остане вечно…Благодаря мислено на слънцето, спечелило битката с бурята, на красивите Великани и на природата, която се е погрижила за тях през всичките тези години.

irlandiq

 

Следващата ми спирка е съвсем близо – въженият мост Carrick-a- Rede. Мостът, който свързва сушата с малък остров на около 20 метра от другата страна, е построен през недалечната 2004-та година, но поверието гласи, че старите рибари са го имали повече от 350 години. Днес, хиляди туристи идват тук, за да изживеят адреналина от преминаването му и да се полюбуват на гледката от 30 метровата височина. Пътят този път от паркинга до моста трябва да бъде извървян пеша и въпреки, че мостът е само на половин час път от Великаните, времето тук е напълно различно и вятърът буквално ме понася със себе си, докато извървявам повече от миля по височината на хълма. Но не съм сама – хора от различни раси и възраст, вървят редом с мен.

irlandiq

Когато стигам до моста обаче, започвам да се разубеждавам, че мога да мина по него. Той се открива пред очите ми, долу в низината, свързващ моят път с малък остров от другата страна и клатещ се заплашително под натиска на вятъра. Помощниците в началото ни казват, че не е задължително да го преминаваме и аз сериозно се замислям да се откажа, но когато пред мен семейство с малко детенце на около четири години стъпва на клатещите се дъски, а зад мен възрастен човек с бастун ми дава кураж, решавам, че въпреки че не съм привърженик на адреналина, сега е момента да се отдам напълно на Carrick и да го премина. В интерес на истината мостът е доста обезопасен и вероятността да паднеш е почти нулева, но това не важи за мобилните телефони, които помощниците ни съветват да не вадим докато го преминаваме.

irlandiq

Стискам се здраво за плетеното въже и правя малки и несигурни крачки с туптящо в гърдите сърце. Вятърът сякаш става все по-силен и все по-силен, а мостът се клати заплашително. Гледката е внушителна – под мен се разкриват скални пещери и тъмно синя прозрачна вода, вълните на океана се разбиват в скалите, а зеленото прелива в тъмно заедно с облаците, които засищат хоризонта. Ето ме, вече съм от другата страна!

irlandiq

Дъждът започва да ръми и определено искам да се върна по възможно най-бързия начин, добре опознала променящото се за секунди време на Ирландия. Усмихвам се на възрастния господин, приличащ досущ на Клинт Истууд, който споделя, че е пилот на ЕР Форс и идва чак от Америка. Да, той преминава на обратно моста без грам страх, а аз само си мечтая да бъда толкова смела колкото него. Потичвам по пътя на обратно, бягаща от дъжда, който започва да се сипе все по-силно и по-силно. Решавам, че ще отделя време за себе си и чаша чай в прекрасната чайна, разположена на паркинга. Там, откривам уникални сувенири – камъни на повече от хиляди години, обработени по специален начин и носещи специално послание типично в ирландски стил.

irlandiq
След по-малко от половин час дъждът вече е спрял, а аз се отправям към следващата ми спирка – гората Dark Hedges. Виждала съм снимки на загадъчните дървета, но когато стигам до тях, учудващо установявам, че по между им минава път, който е доста натоварен. Всички, които искат да ги снимат, оставят колите си в началото и тръгват пеша. Всичко това няма никакво значение, защото местността е забележителна и…сякаш омагьосана. Като по поръчка пътят се изчисти и останах сама само с няколко други минувачи. Не знам каква е историята на Dark Hedges, но природата е създала наистина причудливи дървета с още по-причудливи клони, които се вплитат един в друг в сякаш безкраен тунел. Между тях светлината преминава по различен начин, по магичен начин, като в приказките, където всичко е омагьосано. Лека мъгла, променящи се цветове, мрак…Едно от най-красивите места, които съм виждала някога. От тези места, които не можеш да запазиш на снимка, въпреки че много искаш, искаш да запазиш завинаги.
Прибирайки се на път за вкъщи към малката къща в Портстюард, където съм отседнала, си мисля за магията, до която се докоснах днес. Дали всички легенди, с които е известна Ирландия, някога са били истински истории? Дали наистина не е имало великани и вещици, или пък добри магьосници? Дали все още ги има – там, скрити на дъното на океана, още страхуващи се от по-големия си противник, или между клоните на омагьосаната гора, наблюдавайки снимащите хора. не знам, но със сигурност знам едно – вълшебството витае навсякъде тук и разбираш едно – че го носиш в сърцето си.