Стихове за есента от български автори. Хубавите есенни стихотворения носят носталгията за отминалото лято, описват промените в заобикалящия ни свят през златната есен и настроението, което постепенно става по-мрачно от мъглите и честите дъждове. Лиричните стихотворения за есента, които може да прочетете по-долу са част от начините, по които поетите са обрисували жълто-оранжевите есенни пейзажи според своята призма и своя светоглед. Насладете се на няколко есенни стихове от български автори.
Стихове за есента
Есен
Глъхнат вред полята,
хълмове, горички.
Няма ги да пеят
веселите птички.
Към предели южни –
някъде далече –
зад морето бяло
отлетяха вече.
Капят и листата
от унили клони,
златошита есен
златни сълзи рони.
Трайко Симеонов
*****
ЕСЕННО
Кап-кап, капки падат…
И не ги боли… Нали?
Кап-кап, локви стават…
Ето, че вали… Дали?
Кап-кап, капки падат…
А на мен ми тежи… Мълчи!
Кап-кап, следи остават
в моите очи… сълзи!…
ТАНАНИКАМ
Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така,
съвсем на шега,
измислям стихове,
за вълшебни ветрове
в листопадни цветове.
Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така,
както и сега,
пиша рима след рима,
за пъстротата любима
на есента незабравима.
Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така,
още на мига,
редя стих след стих
и песен съчиних
в шарен щрих.
Да, да, да!
Обичам есента!
И просто ей така
от рано сутринта
до късно през нощта
си тананикам от душа
песента: Да, да, да!
Обичам есента!…
Давид Станислав Мавродиев
*****
Листата на брезата
Карнавал в гората
Как започна?
Есента боядиса листата
на брезата.
После ветровете –
през лятото спали –
се разбудиха
и надуха кавали.
Те свиреха тъй весело,
че листата се засмяха
и заиграха.
Песента на кавалите беше звънка,
а дръжката на всяко листо е тънка!
Листата се отрониха
и политнаха с ветровете.
– Какво ще правим, кажете? –
питаха листата
на брезата.
– Ду-ду-ду-у-у! – пищяха ветровете
с кавали. –
Не сте ли разбрали?
Днес ще има голям карнавал.
Вижте върбите –
позлатили са си косите.
Вижте младия бук –
облякъл червен ямурлук.
Дори шипката си е наметнала шал.
Да вървим! Карнавал, карнавал!
Тъй свиреха ветровете.
А листата
на брезата
се въртяха,
танцуваха,
летяха.
И кой би ги спрял?
Бяха канени на карнавал.
Златушко
Листата
на брезата
отидоха на карнавал.
Всичките ли?
Не.
Останаха две –
Златушко
и Треперушко.
Златушко
дълго се люшка
на своето клонче.
Погледа, почака
и заплака.
– Защо плачеш? –
попитаха две тревички. –
Тръгвай! Отлитнаха всички.
– Не можах да се откъсна,
когато бе време –
вече е късно.
Сега кой ще ме вземе?
Тък ще изсъхна. Самичко.
– Защо? –
извикаха двете тревички. –
Не искаш ли да слезеш при нас?
– Че защо съм ви аз?
Едно малко, жълто листенце!
– Ти ще ни бъдеш палтенце!
Ела, ела –
много близо е зимата зла.
Без теб ще загинем в дните студени!
– Без мене? –
Тъй се зачуди Златушко
сред голите клони,
тъй трепна, че в миг се отрони
върху двете тревички.
А тревичките се свиха
в малкото жълто листенце
като в палтенце.
Треперушко
– И аз ще литна! –
реши Треперушко. –
И аз съм листенце,
и от мене ще стане палтенце
за някоя малка тревичка.
Скочи от клонка висока,
но падна до потока.
Огледа се, почака
и заплака,
защото наблизо нямаше
нито една тревичка.
– Не плачи –
каза мравката кротка. –
Ти ще станеш на лодка!
– В такива минути тежки
не ми е до смешки.
От мене лодка не става!
– Напротив. Аз търся точно такава.
Виж ме – не съм дебела.
Аз съм малка, но смела.
Ако и ти си юнак,
до морето ще плуваме чак!
– Юнак съм! –
Треперушко отвърна
и в лодка за миг се превърна.
Отплува листенцето леко
далеко, далеко, далеко.
Майката и врабчето
Майката на листата
беше брезата.
Цяло лято се кипри –
зелена,
пременена.
Сега остана самичка.
На пръсти се надигаше
брезата и гледаше –
къде отидоха децата?
Но ето
долетя врабчето.
То беше ходило на карнавала
и още отдалече
рече:
– Чудесно беше. Просто нямам думи
да ти опиша всички маски и костюми.
А твоите деца-те бяха най-красиви.
И как танцуваха! Същински балерини!
За тях ще се говори пет години…
И всички казваха:Брезата е честита!
– Ами Златушко? – майката попита.
-Златушко ли?Най-малкото листенце!
Той стана на палтенце
за две тревички голи.
– А Треперушко?
Какво направи той?
– Видях и него.
На лодка стана и отплува към морето.
О, Треперушко е юнак!
Врабчето си отиде.
Започна да прехвърча сняг.
А майката-бреза усети, че заспива.
Тя беше уморена, но щастлива.
Добри деца отгледа.
Нека спи.
До пролетта.
Тогава, щом усети тръпки,
ще се разпукнат нови малки пъпки
и нежно майката ще ги прегръща
и пак ще се повтори приказката съща
за листата
и брезата.
Леда Милева
*****
Парченца есен
Парченца есен си нареждам
до мислите, тъгата и мечтите.
Прилича изтънялата им прежда
на спомена за нечие „Обичам те“,
прошепнато отдавна и забравено,
превърнало се в избелял портрет…
Победа искаше тогава разумът.
Получи я. А любовта все чака ред.
Парченце есен до парче надежда.
Живот до смърт. До сивотата – багри.
Не есента, животът ги подрежда.
Във пъзел, който никога не се повтаря.
Иванка Гичева
*****
Есен
Бързо лятото отлитна.
Тънка хладина повя
над лъки, градини китни,
над пожънати нивя.
Сутрин по полята равни
ходят сребърни мъгли
и из пътя скърцат бавни
с плод препълнени коли.
Слънчогледи се люлеят,
царевици шумолят,
сочни ябълки златеят –
откъсни, тръгни на път,
гдето знаците крайпътни
надалеч-далеч зоват,
гдето в далнините смътни
чисти ветрове текат…
Плодородна е земята,
а стопаните – добри.
За труда им тя богато
с тежък плод ги надари.
Сяха, жънаха, ораха
ден и нощ в полето, там
и сега под всяка стряха
срещат тоя плод голям.
И си спомнят дните жежки
с пълно, весело сърце
и почиват тия тежки
и попукани ръце,
гдето с мъдър труд създават
красотата на света,
гдето на човека дават
хляба бял и радостта.
Андрей Германов
*****
Есенен пейзаж
Виж, днес твори есента
с повей от мисли прогонвани…
и с трептящите цветни листа
обрисува ни хиляди спомени…
А твоят поглед – кафява боя
тъй изкусно допълва пейзажа
от жълто-червени нивя
изцяло покрили паважа…
Лиляна Славова
*****
Есен е. В ален листопад
се вихрят пъстрите листа.
А щом падне мрак,
посърва цялата земя.
Есен е. Над гората се стелят мъгли.
Вятърът свири с тръба,
отнасяйки със себе си крехките листа,
а носейки- лека тъга.
Есен е. Слънцето облива земята
в последните си златисти лъчи.
И донася надежда, която да ни крепи.
През дългата зима и студа,
чак до разпукването на пролетта!
Мила Поцкова