Книги

Пенчо Славейков – биография и творчество

pencho slaveikov
115views

pencho slaveikov

Пенчо Славейков е забележителен български интелектуалец и най-малкият син на възрожденския писател, журналист и политически деец Петко Славейков. Личността на Славейков-син е свързана не само с поетичното творчество, но и с живописта, скулптурата и театъра. Тя е необятна по съдържание и оказва силно влияние не само върху българската, но и върху световната литература.

Сред оставеното за поколенията ни от Пенчо Славейков творчество са епическите произведения “Ралица”, “Бойко” и “Неразделни”, събрани в книгата “Епически песни”. Творческото му наследство достига своя връх през 1906 г. с лирическата му книга “Сън за щастие”. Четири години по-късно издава и сборника “На острова на блажените”.

Пенчо Славейков е роден  на 27 април 1866 г. в Трявна. 1884 г. се оказва преломна в живота му, защото тогава след инцидент замръзва в скованата от ледове река Марица. Бива покосен от паралич и остава инвалид, а това белязва целия му по-нататъшен живот. Утеха от страданието и болката намира в поезията и философията.

Първата  стихосбирка – “Момини сълзи” на Пенчо Славейков  е оценена високо от самия Иван Вазов. Самокритичността на поета е причината по-късно сам да изгори непродадените екземпляри от своята първа книга, тъй като намира за незрели стиховете в нея.

Следването в Лайпциг оказва голямо влияние върху светогледа на Пенчо Славейков. По това време той  се запознава с философията на Хайне, Фолкелд и Ницше. Поетът започва да пише под влиянието на новите си идейни възгледи знаменитата си “Кървава песен” и става вдъхновител и основоположник на така наречения Кръг “Мисъл”. Основните идейно-емоционални и стилистични особености на поезията, с която Пенчо Славейков ще се превърне в колос на новата ни литература, се забелязват в първите редакции на поемите му “Cis moll”, “Сърце на сърцата”, “Успокоения” и “Фрина” в списание “Мисъл”. Творчеството на Пенчо Славейков достига своя връх през 1906 г. с лирическата книга “Сън за щастие“. Четири години по -късно той издава и сборника “На острова на блажените”.

След като го уволняват от длъжностите му на директор на Народния театър и на Народната библиотека, защото открито се обявява за антимонархист и демократ, Славейков-младши решава да напусне България с чувството, че е прокуден от родината си. Първо заживява в Швейцария, където здравето му рязко се влошава. След това са установява да живее в Рим, където работи над третата част на “Кървава песен”. Творбата излиза след смъртта му. Получава номинация за Нобелова награда за литература, но преждевременната му смърт отлага разглеждането на предложението  от Нобеловия комитет. Така Пенчо Славейков не дочаква голямото си признание на поет от световна величина.

Пенчо Славейков стихотворения

ПРИКАЗКА (Из: Епически песни)

Рой до рой звездици сини трепкат плахо на небето
Свит в колата, ази дремя. Тъмно, глухо е полето;

само татък надалеко се виднее низка стряха,
а над нея сякаш някой тъмен дух с ръце си маха.

И зове безмълвно. Мълком из душа ми се възйемат
на зовът му, спомените що отдавна тамо дремат.

– Ниска стаичка. Седиме само ние двама с нея
край прозореца. На двора ясний месечко се смее…

Сладък шепот недошепнат, мили думи недочути…
“Гретхен!” “Мило!… Майка иде!” сепнато от мойте скути

пръпна тя и озова се при клавира там насрещо,
бързо нотите размести, като че ли дири нещо,

а към мене поглед мята и с усмивка дяволита:
“Искаш Песните без думи? Тях ли – или?” – ме запита,

като тури пръст на устни – да се сещам и да тая! –
И звънливий смях детински екна в мъничката стая.

Пооткрехна се вратата излеком и се разтвори, –
Майка ѝ пристъпи тихо и засмяна проговори,

на масата рейнско вино като сложи от подноса:
“Пак ли песни ще запяваш, моя птичко свилокоса?

Я елате да напием ний за нашта обща радост –
охолност на мойта старост, щастие на вашта младост!

Че пак пейте. Днес е пролет; пролетта е зарад песни.
Вън е тъй омайно! Дивно и звездиците небесни

трепкат – сякаш в блян нашепват на зелената дъбрава
приказка за друга пролет – и що е било тогава!”

Тя унесено замлъкна. Като в смътна изненада,
ний спогледахме се: вее в думите ѝ нещо младо –

знайни думи, с знайна мисъл, а все някак си незнайни –
с тях сърцето, без да иска, изповяда своите тайни…

Масата е веч готова. Сядаме. Отново екват
смях, задевки през задевки – и до късно не пресекват.

Мила веселост, безгрижност, безобидни тихи глуми –
щастие, сърца що пълни, в охолни избликва думи.

А под масата усещам как ме тя застъпя леко…
Веч отдавна полунощ е. Ясен месец надалеко

мълком отминà, залезе. Пърхат вън нетърпеливо
бързите коне и мъмри кочияши на сънливо.

Сетнйо сбогом. Сетни думи. “Нали ще се видим скоро?”
Шеговито аз отвръщам: “В други ден? След век, изгоро!”

И конете пръпват… Плахо там звездици на небето
трепкат, гаснат. А колата глухо тътне низ полето.

Нейде татък надалеко се виднее низка стряха,
а до нея друга, третя… Тъмен дух от тях не маха, –

тамо, през дрезгавината, погледът ми различава
как крилата воденични, вятъра що ги развява,

махат, сякаш да продумат искат: “Лека нощ, поете!
Туй което си бленуваш – няма, няма да те слете.”

*****

Из: “Сън за щастие” от Пенчо Славейков

На гроба ми изникна щат цветя —
това са мойте песни недопети.

А между тях изникна ще и тя —
от хубави най-хубавото цвете…

Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитена

то упои… и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!

*****

 

Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.

В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта –
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.

За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чакана мойто щастие сънят.

*****

БАЩИН КРАЙ от Пенчо Славейков

Край на сълзи и стенания,
на неволи и страдания,
о, мой бащин край!

Ще отдъхнеш ли ти някога,
или твоят дял за всякога
същий все ще трай?!

С светло в бъднина признание
възроден – на изпитания
кой те врече, кой?

Рабските окови паднаха,
рабски чувства не упаднаха,
рабски дух е твой!

Или божие проклятие
те обрече от зачатие
на фатален край,

та на сълзи и страдания,
на нечути изпитания
ти си роден край?

*****

МОЛИТВА от Пенчо Славейков

Господи, към мен простри ръка
и укроти духът ми безпокоен;
за Тебе искам аз да съм достоен.
Служителя си, Господи, призри.

То вяра пак в душата ми вдъхни,
душа в тревоги земни уморена, –
в минутното за вечното родена,
Ти пътя й към него проясни.

В душата ми е демон нокти впил,
зъл демон на съмнение упорно,
и истината в нея угасил

со своето дихание тлетворно…
Пални отново в нея Твоя плам –
на истина да стане тя пак храм.

*****

НАД НЕГО ДЕН ИЗГРЯВА от Пенчо Славейков

Не говорете ми, че моя роден край
е беден, минало че няма славно.
Това го всякой знай
и знае го отдавно.

Той няма минало – той няма гроб на дни,
не се гордей с останки и руини,
прославени с войни
и пустоши години.

Дела и подвизи и лаврови венци –
летописи за тях не са открити
и славата певци
за песни не възхити.

И тъмен само ек от някогашни дни,
като от буря глахнала, се чува…
На нови съдбини
тук вихъра върлува!

И тоя вихър горд остави въздух чист,
вред от поля мъртвилото премахнал.
В горите няма лист
от спомена увяхнал.

Над моя роден край са ранните зори,
копнеж и трепет за което иде
деня да озари –
живот в деня да види.

И нека гордите от нявгашен живот
към него свъсено да мръщят вежди –
на бъднини възход
откърмен во надежди,

аз виждам вече как от висините грей…
Живеят те в смъртта на прежна слава:
пред тях се нощ тъмней –
над него ден изгрява!

*****

РАЛИЦА от Пенчо Славейков

Като оназ вечерница в небото,
една бе в село Ралица девойка,
и цяло село лудо бе по нея.
Сиротно чедо беше тя. Отколя
замина нейний татко по гурбет –
замина и ни вест, ни кост от него;
а майка й отведоха с дене
кахъри в гроба. Ралица остана
при леля си, като свое чедо
я тя отгледа – гърлицата както
отглежда своя рожба, докато
се на крила самичка тя възмогне.
От Бешбунар ли с пълни бели менци
тя привечер се връщаше с другарки,
спреваряха се кой през кой вода
да й напий; а в празник на хоро,
кой не луди до нея да се хване? –
Че модрия й поглед бе западнал,
като мъгла, на всички на душата
и мислите им все около нея
се вияха, кат сърмений колан
о кръшната й тънка половина…
“Блазе й с хубост” – казваха едни.
“Блазе, комуто на честта се падне” –
обаждаха се други. А с глава
посвиваха пък трети, век живели,
свят опознали – шепнейки изниско:
“Блазе й… Ех, кабил ни край не е
на хубаво да води тая хубост.”
За Ралица залиташе най-вече
Стоичко Влаха, заможен и личен
ерген, един на майка и баща.
Но ней сърцето беше дало вест
и тегнеше душата й към други;
примамили я бяха со дене
на Ива Бойкин ваклите очи
и думите му благи, като ранна
роса при пролет. Вреди ли невреда,
че сиромах е Иво!… Двама лика
и прилика, един за друг родени –
един у друг залюбени не чудом.
Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза:
лоза се окол явора обви –
около Ива Ралица девойка!

Кръстовден мина. По поля и дома
се работа привършваха. Ей острий
горняк повя: гората пожелтя;
напуснати, посърнаха полята.

У Ралица ходиха китни свати.
И чу се вест низ селото, че наскоро
ще е и сватба. Дружки и недружки
у Ралица на добър час вървяха;
и всички тя посрещаше засмяна,
и тънки дари стелеше пред тях,
и охолно разправяше на всички,
що й лежеше драго на сърце.
Сърце прелива, като пълна чаша.
У лелини й дворове широки
като че слънце грееше – и всички,
що Ралица споходиха, оттам
излазяха, като че ли и тях
да бе огряло слънце…
Ала слънце,
що за едни тъй драголюбно грей,
на други мрак сгъстява на душата.
И мрак обзе душата на Стоичка.
Ни сън за него имаше, ни отдих;
и скиташе се все навъсен той,
на целий свят като че гневен. Вред
той Ралица все дебнеше да срещне.
Ей привечер веднъж му падна сгода
на Бешбунар. Той излеком пристъпи
и се запря зад чучура – когато,
приведена над поставът, сама
там Ралица си писаните стомни
изплакваше. Тя втора стомна сложи
под чучурчето – първата, веч пълна,
изправи се да сложи отстрана –
и тъй застана в миг, като вкопана.
Обади се тогаз оттам Стоичко:
“Отколя търся слука да ти дам
скъп армаган – огърлица рубета,
а, Ралице?…” И тутакси извади
из пазвата си златен наниз той
и го подаде. Очи не възведе
да го погледне пребледняла тя
и не пророни, слисана, ни дума.
“Наречени са те за теб” – отново,
пристъпвайки към нея, той повтори.
– Не всичко, мен наречено, за мен е! –
отвърна тихо Ралица и сегна
препълнената стомна да отнеме.
Ръката й тогава залови
и я устреля с тъмен поглед той,
и троснато отново тъй подзе:
“За теб така… така ли е за мен?
На мене е обречено сърце ти:
то ще е мое – или ничие!”
– Пусни!… Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи! –
извика тя – изви се, отърва се
и спусна се набързо низ брега.
След нея дълго, дълго гледа той
и недобър гореше плам в очи му.
И паметта му мисли зли обзеха.
Зашло бе вече слънце и бързом
вечерни сенки падаха… Въз бряг
възпираха отдолу закъснели
за Бешбунар девойки и далеч
разпръскваше се охолний им смях.
Из друг път сви Стоичко и полека
към село се упъти.
Много дни
се оттогава минаха – и много
неща през тия много дни. Ей вече
великденските пости превалиха;
разтиквяше се зимата. И всичко
миришеше на млада пролет… Само
мъглива есен гнездеше се още
в душата на Стоичко Влаха, че
отдавна вече Ралица и Иво –
мъж и жена – живеяха честито.

Зовеше я той “мое пиле”, поглед
от нея не отвождайки, като
от свое скъпо, ненагледно благо.
И не смъгли му щастието нищо –
ни думите на Ралица, когато
тя за Стоичко всичко му разправи,
ни тъмний негов поглед, изпод вежди
при всяка среща мятан неприветно.
А радостта на Ивовата майка
ни споделил би никой, ни постигнал.
И всякой гост у Ралица бе драг
и радушно причакан гост. На всички,
кой знае как, усмивката й крехка
допадаше – тъй ведрата зорница
допада на стопани ранобудни:
не е ли тя на ясни дни благ вестник?
Ех, хубава усмивка беше тя…

И с таз усмивка, привечер веднъж,
говореше невястата на Ива,
приседнала край огъня до него:
– Защо ли се забави майка тъй?…
Довчас ще втаса хляба и зарана
ще имаш топъл за в гората. Ранко
нал` ще излезеш? “Ранко, мое пиле;
не ще ли ти се ранко да изляза?” –
отвърна той, с усмивка дяволита
като към нея се изви. – Пък ти!
То вече – каза тя и причерви се
свенливо. Двама млъкнаха завчас.
На огъня притури съчки тя,
а той се взря в камината нагоре.
А вихъра, като пътник закъснял,
на прозорците блъскаше, виеше
и свиреше през ниския комин.
Стояха дълго мълком те така
и този път пръв Иво се обади:
“У батеви останала е майка;
ще трябва да се иде, че навън
я чуй каква е хала разбесняла.”
– Пред вратнята завяло й до коляно –
се Ралица обади, веч когато
отвори той вратата да излезе.
Но той не чу, набързо дръпнал пак
да я затвори – че го сипна буйна
виелица в очите, шепи сняг
от стрехи нейде сграбил и вкъщи
да се премъкне хукнала несвястно.
Не задържа тя Ива. С сръчен мах
от себе си отърси той снегът
и възкриви към хлява, по-напред
воловете да понагледа пътем.
“Я гледай, чак и вратнята разтворил!”
– Затрупай я с трупа си! – троснат глас
до него се обади – и докле
да се досети Иво, лют ханджар
се вби в гърди му – дигна той ръка,
изохка и се люшна на земята.
И повторно в гърди му кат вби
ханджара, викна стръвния убиец:
– Мене нейни думи – тебе моя нож!
Сърцето, що се не ломи, за мене
ще да е цяло! – и прескокна той
през трупа и изчезна в тъмнината,
зловещо дето вихъра виеше.
Нощта погълна глухий стон на Ива;
а като че ли слаб, едва досетен
ек и сърцето Ралица досегна –
неясен ек и несъзнан, тъй както
в гората гръм далечен от ловец
на птичка се в сърцето отзовава;
за миг се тя ослуша и отново
я мисълта за утре пак обзе.

Седеше тя прибрана тамо в къта,
край огъня, когато се почука
на прозорчето излек. Скокна тя
и вратнята отвори. – “Добър вечер,
невясто Ралко. Мала пък вихрушка! –
бързом издума старата, чембер
като отви и го от сняг отърси. –
Ха затвори, че фтичето ще фръкне!”
– Не е ли Иво отподире? – “Иво?
Къде се е по таз вихрушка дявал?”
И ней разправи Ралица, и плахо
погледна я. “Ей, някъде по път
ще бъдем се разминали” – изниско
ней старата отвърна и повтори:
“Отдавна ли излезе.” – Не, отскоро. –
Спогледаха се мълком те – и мълком
край огъня приседнаха да чакат…
Полека-лека вятърът утихна;
и рядко само счуваха се бързи,
отвън из пътя, стъпки и далеч
заглъхваха; а тропота от тях
за дълго се отйекваше в сърца им.
И нещо тежко, тъмно се полека
възйемаше и таеше в душа им,
като на лято дъжд, кога в полето
лежат вън златни снопи неприбрани.
Тъй мина час и друг, а все нема
очакваний от тях да се завърне…
И наведнъж – поджегна ли ги мисъл
нечакана? – те скокнаха и двете
и литнаха на потръс. Пред вратата
те зърнаха полузавени стъпки
и като че ли нещо ги повлече
нататък, закривиха… В тъмнината,
зад зиналите вратни на обора,
на трупа Ивов Ралица се спрепна
и с вик върху му падна во несвяст.
Далеч и близо в глъхналата нощ
разлаяха се псета… Глъч се дигна;
и стекоха се оближни съседи
на писъка у Ивови. Блещукна
фенерче сред навалицата – слабо
огрея то прегърчения труп,
зад прага възнак повален, с широко
изцъклени безжизнени очи –
и него с писък прегръщаха жените.
Отнесоха съседи Ива вкъщи,
а сутринта отнесоха го свои
на гробищата, в вечната му къща.
Пожалиха за чуждо чужди хора;
пожалиха за Ралица, за Ива,
окаяха и старата му майка,
погаткаха “ка`би?” и “кой ще бъде?”
па скоро и забравиха. Една
не го забрави старата му майка
и наскоро, при пролет, се помина.
При синов гроб отвори се и майчин.
Един до друг те легнаха в земята –
и на сърцето Ралици. Злочеста,
една за двама остана да жали,
на гробовете им да реди.
Начесто
западаше й мисъл за Стоичка;
западаше й: “Божичко, нима!?”
И морници побиваха я хладни.
(А сам Стоичко, заради когото
и хората пошушноваха нещо,
след Ивовата смърт, на два-три пъти
се по кръчмите мярна – и без вест
подир това на някъде забягна.)
През сълзи тя не видя пролетта,
в тъга не сети лятото как мина
и дойде есен. Есента доби тя
момчана рожба – радостна сълза
во пороя на скърбите й падна.
———————————-
Дни минаха и много мина с тях.
Тъй както свива модрия седянко
цветец, когато слънцето залезе,
и тъй сърцето Ралица се сви,
прибрало спомен скъп за ясни дни…
Живей сиротно с своето сираче
живот неволен тя сега. Радей
по чужди къщи, бъхти се весден,
и прязнощ я над хурката заваря.
Но в ваклите очи на свойта рожба,
когато се тя вгледа и познай
в тях Ива – до сърце си го притисне,
и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломена – с несломено сърце.

*****

БОЙКО от Пенчо Славейков

Три вечери поредом обикаля
край Недените пусти двори Бойко,
три вечери въртя го тъмен шемет
и дълги дни подир това мъгла –
и пред очи и на сърце му тегна.
Измамата живота му вгорчи.
“Не бери грижа, чедо, преди време –
раздумваше го майка му – сам знаеш:
измама що е хранило, нича
зарад сърце такова някой тъжи!”

И прави думи. Неведнъж и сам
си ги е шепнал на сърцето Бойко.
а все пак нещо свива туй сърце.
И палавите прязнощни звездици,
що всяка вечер го така безгрижен
на одъра заварваха – сега
заваряха го, ненадвит от сън,
като обжегнат тамо да се мята.
А сякаше напук, из село нейде
извиваше с цафарата си медна
унесено нехайник някой млад:
подкършената изподтихом песен
ехтеше с пуста жалба зарад младост
и чезнеше за дваж по-пуста обич.
А времето фърчи, не го е грижа
кому тежи, нито кому е леко, –
то неусетно челото на Бойка
приведе и над тъмния му поглед
дълбока сянка на тъга заметна.
не беше вече онзи Бойко той,
на всички драг – седенките без него,
седенки що не биваха, нито
хоро хорото. Ни кой не попита
какво му е на младото сърце;
па и да пита, казва ли се с думи
сърцето как тъгува за севда!
Не питаха го и защо така
е работа напуснал той. И свои,
и другоселци идваха при него,
като при първи майстор бъчевар –
че работата майстора си дири;
ала на младий майстор се отщя
от майсторлък и работа, откак
изгората му дните изгори…
Не дига се за работа ръка,
когато падне мъка на сърце.

На край на лято – другата година –
веднъж и дваж му майка позагатна,
тъй изделеч, доде потрети ясно:
(те пред оджака привечер седяха)
“Било билото, чедо: все, що бива,
се с дни забравя… Ех, не доживя,
той татко ти – барем, докле са дни
да видя и аз отмяна, на унуче
да се порадвам…” Не отвърна Бойко
на майчини си думи. Изпод вежди
я сал озърна и приведе чело;
и странн се усмивка застоя
на устните му. Кой знай, белки нещо
да каже трепна таз усмивка тиха –
и пак изчезна няма, както дойде!
С това се свърши само нея вечер.
А наскоро и онова, нает,
що бе сторила старата му майка,
се свърши: мина и не мина време,
доведе тя от бащино му село
къщовница и угледна, и спретна.

Кой знай как пристана лесно Бойко.
Наистина, то приказки не ще –
хатър се майчин лесно не прекърша,
но все пак… Да; а булче му се падна
на чест, не булче – злато. Позлати
то Бойковата къща и зарадва
старешко сърце майчино. И често
“Сполай ти, боже – шъпнеше си тя,
като я гледа спретна и засмяна
из къщи да реди, – сполай, че мен
и чедото ми с тая чест дари!”

Но радостта й бе едно горчило
това, че все намръщен ходи Бойко
и някак си като замаян; реч
съвсем нарядко из уста изустя;
понякога не вижда, не дочува,
но бо`зна де по цели дни из къщи
се дява. Майци на сърце това
зле падаше, но лесно се придумва
за чедо майка тъй сама-самичка –
нали со време се оправя!

Над къщи зло се виеше, а зла
не чу се дума. Тъй се мина зима,
запролети се, лято прелетя –
ей дойде есен. Още гроздобер,
и работата полска се привърша;
започнаха за зимници да готвят
от овреме къщовници стопани.

Такъв къщовник беше Ненко Бъта,
мъжът на Неда, Бойков едновръстник,
И привечер, завръщайки се пътьом
от работа, при Бойка той завърна:
“Чуй, дома чакат съдове; мини,
когато сгода тия дни ти падне.”

Зашеметиха тия прости думи
сърце и памет Бойку, както есен
зашеметява вихър сух листец,
на вейката си още все крепен.
И два дни ходи той като в несвяст.
На ранина, на третий ден, у тях се
со сечивата Бойко озова…
На двора бяха съдовете сбрани
и залови се той за тях, очи
без да възвие окол да погледне.

Преви към пладне: ратаите мудно
от работа из двора се прибраха.
Тогава счу зад себе стъпки той
и поздрав излек: “Бог помози, Бойко!”

И тутакси той сепнат се обърна –
а бяла Неда вече там нататък
отминаваше, с кобилица на рамо.
И щя не щя, а все пак фърли той
след нея поглед – и съгледа как
тя възкриви зад порти: бял чембер
подире й се метна и затули.
Ала се тя за дълго не забави.
И тоя път, на връщане, пред него
запря, на рамо с менците ковани,
като продума: “Думам му отдавна –
ще се разсипят съдове… ех, знайш я,
какъвто си е Ненко… Ами ти
какво си, Бойко?” ала я не чу
той тоя път – наместо длето, свредел
заврял в готова цепка, да затъква
наместено на сгода лико… “Зер –
тя поднови – кажи го, второ лято
отка` не сме се виждали… А, Бойко?”
– Две лета, Недо – като под земя
се той обади… – Харно са, сполай –
от майка много здраве…” Постоя –
и първа тя отново пак подзе:
“На ранина замина Ненко с тейка
в Загоре… Време мярка се, минува,
сън сякаше сънуваш!” – Ех, сънувах!
И сън ли беше! – смутолеви той…
И стори му се работата вече
като да е привършил, и набързо
сбра сечива, наканен да си ходи;
но се изправи, застоя се, някак
учуден: “Тук? Че как така? Защо?…”
А вперила во него модри очи,
като че ли тя искаше това,
що не издума с замъглени думи,
да го додума с поглед – “Дълга нощ,
и Ненко е в Загоре”… Като нож
пробиха сърце Бойково тез думи! –
“Остай си сбогом!” – Сбогом… много
здраве!

Невяста Райка още не се беше
отсрамила и срам над къщи падна.
Тъй бива то… Край плет помине някой,
лулата си отърси и замине,
а, току-виж, подпушило завчас:
повейне ветрец – и гони белата!
Отде повя сирака, той самичък
си знаеше – а тласна го залисан
во бурята на чувства, що душа му
опустошиха, първий вихър още
несмогнала да преживее – както
гора в пожар: недогасена искра
избий и с двойна сила плам се емва,
и зелента превръща се на пустош.
Не го свъртя во къщи веч съвсем
и работата, подновена пак,
като обувка скъсана подритна
и се извърна той в несвяст от нея.
Па и сама се работа извърна
от майстора, полека, неусетно.
И да се не извърне! Со зори
излезе чак – чак вечер се додътри,
нарязан гръста. Работа го чака
и хората припират – ден за ден,
и никой веч при него не завръща…
Търпеньето е с край. Не изтърпя
неволната му майка; ала кешки
до гроб да бе търпяла – не би чула
от чедото си нечедовни думи.
Когато му натякна тя – за смях
и на децата че е станал вече –
извърна се той сопнато към нея:
“Теб що ти е? Нали на мен се смеят!
Аз и смехът, и мъката си зная.”
Ни думица горката му невяста
не смя да каже; денем по шетня,
по работа насам-натам, а сутрин
притуляше възглавието си, мокро
от сълзи, майка да го не съгледа.

И ето пак за всички драга пролет
довя долняка топъл откъм юг.
За работа се хора заловиха,
а Бойко плъзне все по механите.
Дома намръщен и по механите
такъв по цели недели – и в миг
налетя го на гняв и ядни думи,
от тъмното мълчание по-зли,
и няма край… През лятна жега тъй
се мъкнат мудно тежки дни и мъка
е на душата, а когато рухне
дъжд и градушка, дваж по дотежней.
Изходиха и врачки, и знахари,
какво не му замесваха во хляба,
с какво не билье нощем го димиха –
не би късмет. С магии скритом вшити
в елека, той излизаше из къщи
и връщаше се вечер пак пиян.
Как падаше невести на сърце,
какво тежеше мйци на душата,
що ги е чужди еня – път минават,
безпътни думи думат: “Бъчеваря
завърза пъп за бъчвата!” Не страя
и не понесе срам на старини,
при пролет още грижната му майка
на одъра се гътна – и не стана.
При смъртний час доведоха пиян
от механата Бойка. Но от него
се старата отвърна с тежки думи:
“Да ти не бъде просто ни от бога,
нито от майка, синко!” – издъхна.
Главата му со друго беше пълна
и майчините думи дали той
чу и разбра, кой знае. Само сбра
устата му усмивка странна; миг
на устните му застояна, тихо
изчезна тя, тъй както се яви…
Ей на изход година, откакто Бойко
се бе оженил – и година как е
живота на невястата почернил.
И мълком тя пренасяше обиди
от някога обичния си мъж,
и мълком сълзи ронеше – в света
саминка, като капчица на стряха.
“Живот е даден – всякой во живота
с честта си” – тъй раздумваше се тя
со майчини си думи, и се плахо
ослушваше в сърце си, че под него
се беш ерожба зародила. Бойку
тя неведнъж наканва се да каже,
а нещо я за гърлото притисне
и вместо думи сълзи я избият.
Сам можеше и той да види ясно,
невястата му че ще стане майка
наскоро, ала кой ти я поглежда!
А приближава съдбоносний ден
и го сеща… Нещо й е мъчно
и радостно – и иска й се нему
да повери туй, що душа й мъчи
и тайно радва: “Негли пък това
го сепне, друго ако не помага!”

Отдавна слънце зайде и нощта
над уморено село се надвеси.
Прибират се работници дома,
коля скриптят, понесли от полето
на гумна тежки снопи… Отдалеч
тя стъпките неравни на мъжът си
дозе, на прага къщен се изправи
да го посрещне. Залюляно той
пред нея се възпря и я кръвнишки
изгледа изпод вежди: “Да не би
и ти да ми запречаш път!” – се сопна,
и на жена си погледа свенлив,
без да съгледа – хласна я с коляно,
събори я на подът и отмина,
като промъмра, скърцайки со зъби:
“Че в механата ми отбиха път –
и ти ли пък ще ми отбиваш вкъщи!”

През нея нощ во мъки тя доби
без време първа – и последня рожба.
Ненавремните мъки не понесе
и легна тя на одъра, за нивга
да се не дигне. Грижните съседки
около нея шетаха, а тя
безпаметна се мяташе в леглото,
нашепнувайки с устни загорели
несвестни думи и на подкървени
очи со поглед неподвжижно вгледан.
Нерядко тя дохождаше на себе
и все, напусто, с думи и со поглед
за рожбата си пита: ала никой
не посмей дори да й загатне
къде е тя, какво со нея стана,
и само я тешаха со измами,
че някоя и н`ам-къде си уж
детето е прибрала на кърма,
докато се от болест тя продигне.
Кой би й казал и какво – на майка
при смърт, за рожба мъртвородна?

Събрани бяха привечер веднъж
съседките при болната родилка
и нея те – за време укротена
от огницата – со поволни думи
разтушваха. А тъкмо се и Бойко
тогаз завърна вкъщи. Пред вратата
той, без да иска, се възпря и вслуша
во говора, що идеше отвътре.
И чу той ясно думи на жена си:
“Подхлъзнах се из стълбата, а то
не му бе време… подир месец, два…
Нали било му писано… Понесох
по стълба менци, и н`ам как со тях
на подплес стъпих – та на двора чак…
Ех, божичко, па нея нощ!” И нищо
не чу нататък Бойко. Спря се той
и като се че нещо вби в душа му,
зави му памет и сърцето стисна,
като приклещен пръст между врати.
Какво бе туй? С лъжовни думи тя
закриля тоя, който младостта й
почерни, който с първата си рожба
уби? Не е ли туй насън? С какво ли
за нея той е драг, та го закриля
пред хората?!
И цяла нощ се той
по двора лута, сякаш тия думи
в душата му откриха пропастта
и в ужас той дълбоко и дълбоко
се в тая пропаст взира – и потърсен
самичък се от себе си отвърна…
И дълга бе за него тая нощ,
по-дълга от денете, преживени
с извърнато сърце от всичко мило,
милеящо за него во неволя.
И неведнъж през нея нощ пристъпя
към прага той – а не посмя да влезе.
————————————-
На третий ден, с приведена глава
вървеше той след черното носило
на своята неволница невяста…
Затвориха новоотворен гроб –
разидоха се хората – тъмней
черковний двор… Потихия вечерник
люлей надгробни бурени и тям
потайно нещо като че ли шепне.
Над току-що засипания гроб
застанал, Бойко като вкаменен,
като надгробен камък, неподвижно
с оборена глава на гръд стоя,
докле се спусна тъмна нощ. Тогава
упъти се към къщи той. И пак
не посмей през къщний праг да влезе,
а седна вън на ниския чардак,
закри лице с ръка – и първи път
студената самотност го обгърна
и из очи му хлътнали изтръгна
сълзи, незнайни досега за него…

А надалеко нейде си из село,
унесено нехайник някой млад
извиваше с цафарата си медна.
Подкършената изподтихом песен
ехтеше с пуста жалба зарад младост
и чезнеше за дваж по-пуста обич.

*****

НЕРАЗДЕЛНИ от Пенчо Славейков

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
“Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

“Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.”

Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи…

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –
“Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –

право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!”
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…

Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете
жъртви –
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви –

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…”

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.