Безкрайни зелени поля, подредени в редици тополи, които сякаш докосват небето, същото небе, където слънцето бавно залязва, там, някъде зад заспиващите слънчогледи – залязва в оранжево, жълто, тъмно червено, залязва в различните нюанси на себе си, за да потопи красотата в тишина и да я направи още по-красива… Не, това не е описание на някой магичен пейзаж от приказките, това е мястото, за което почти всеки от нас мечтае да посети поне веднъж в живота си.
Тоскана. Областта, която обхваща почти цяла централна Италия е не само мечта, тя е дестинация, която си заслужава да бъде покорена. Ето защо, днес решаваме да се спуснем именно там – сред безкрайните зелени поля и да преследваме залязващото слънце. Юли е, безкрайно горещо е, а ние сме се спрели на престой в малка къща в едно не толкова известно градче – Монтополи. Градче, което толкова леко и фино те пренася в атмосферата на точно онова, за което си дошъл – хармонията на природата, духа на миналото, вкуса на средновековието. Извисено на висок хълм, по криволичещи тесни пътища, се стига до нашата къща – сгушена буквално под звездите, където сутрин, когато отвориш прозорците, пред очите ти се открива точно онзи пейзаж от картичките на Тоскана. Зелено, зелено и пак зелено. Нямаме търпение да се впуснем в новото ни приключение, а именно – да обиколим цели 15 града само за 7 дни! Невъзможно? Не мисля!
Заредени с енергия се спускаме към първото градче в нашия списък – Сан Джиминяно. Сгушено на един хълм, сред полята на Тоскана, градът е толкова стар, колкото едва ли можем да си представим. Посрещат ни каменни порти, посивели от времето. Посреща ни път, който води нагоре и някъде – в крепостта. Бързо разбираме защо наричат градчето „Градът на четиринадесетте кули” – пред очите ни започват да се извисяват високи, в идеална правоъгълна форма кули, които сякаш се опитват да целунат небето. Уличките са тесни, а денят е неделя – всички са излезли на пазар, всеки продава нещо.
Представете си града от Красавицата и Звяра, но в умален мащаб – точно така изглежда и Сан Джиминяно в неделя – отвсякъде някой се провиква, подава ти нещо – сладолед, домашно вино или пък просто капучино, кани те да влезеш в мъничкото му магазинче, до което се стига почти като влезеш под земята, размятат се красиви, шарени шалове и още по-шарени дрехи, местни подправки, местни курабийки, зехтин, вино, лимонада….Лудницата е пълна, жегата е още по-голяма, необходимо е да залегнеш, за да избегнеш срещата с летящите толкова ниско гълъби и ми ти се иска да попиеш всяко едно усещане, което ти дава този малък крепостен град, където аз почти не мога да повярвам, че живеят хора.
Кулите ме заобикалят отвсякъде, уличните търговци също, а аз просто искам от всичко – от сладоледа, от виното и да, задължително от лимонадата! Всички са усмихнати, почти те прегръщат, а на теб ти се иска да ги прегърнеш също, но най-вече да прегърнеш това малко средновековно градче – ей, така, някак си по такъв начин, че да го запомниш завинаги.
Нямам много време и бързам да се потопя в следващата ми спирка – Сиена. Отново суматохата по улиците е почти безумна, освен това навсякъде има украса – по уличните лампи, по табелките на сградите, по самите сгради, от прозорците висят знамена в еднакъв цвят. Бързо разбираме, че сме попаднали на празника на града. Palio, както го наричат, се случва само два пъти в годината! Какъв късмет! Местните ни разказват набързо, че това е едно от най-значимите събития, които се случват и те прекарват месеци в подготовка.
Сиена е един от най-могъщите и значими градове-държави през средновековието, когато е бил разделен на исторически райони и квартали, наречени контради. Било е чест да бъдеш част от такава контрада и случайни хора не можели да влязат в нея, нито пък да се излезе по какъвто и да било начин, защото това било равносилно на измяна и желаещият бива изхвърлен от общността. Знамената, които видяхме да висят от прозорците носят гербовете на някогашните контради, владеещи средновековна Сиена.
Много бързо попадаме и на тях – хората, пременени в празнични одежди в жълт цвят – почетните жители на контрадите, те изглеждат като досущ извадени от средновековието, маршируват из града, пеят, танцуват, пренасят те някъде другаде и не ти остава нищо друго освен да се отдадеш на усещането, че можеш да пътуваш във времето и наистина го правиш. По някое време те се срещат с жителите на друга контрада, облечени в различен цвят дрехи, носещи различен герб на знамето си, в някой от случаите се поздравяват празнично, а в други се призовават на дуел, но всичко, което остава в съзнанието ти е тази невероятна постановка, разкриваща се пред очите ти на фона на забележително запазената архитектура на Сиена, така типична за средновековна Италия, но и така различна и някак си особена именно за този град.
Влизаме набързо през някаква метална врата с решетки и се озоваваме на огромен площад, който бързо се пълни с хора. Тук, часове по-късно ще се проведат известните конни състезания, с които Palio е известен. Но не това толкова ме впечатлява, колкото огромната кула с часовник, извисяваща се точно пред погледа ми, в червеникаво – кафяво, в уникална архитектура, приличаща на кула, извадена от някоя приказка, положена там, като за снимка, като за картина и ако бях художник, задължително бих я нарисувала.
Подарявам си няколко минути със завладяващата гледка, с духа на средновековието, потапяйки се в празничните усмивки на всички наоколо, усмихвам се на Сиена и й казвам довиждане, поне за сега, няма да имам възможността да се насладя на надбягванията, защото вече се свечерява и е време да се отбием в Сан Миниато – малко градче, близо до мястото, където спим.
Сан Миниато ни посреща на залез, изкачвайки се по стръмен, извит път, минавайки през крепостни стени, повечето от замъците в Тоскана са на висок хълм. Тук, вече няма замък, останала е само една кула, самотно извисяваща се над града. Луната бавно се показва в пълния си блясък и огрява зелената поляна наоколо и върха на античната кула, за която си мисля, че вероятно е още по-красива през деня.
Нищо друго не ти се иска да направиш освен да приседнеш на каменната стена, още нагорещена от залязлото слънце и да поседиш в мълчание, наблюдавайки как заспива града – бавно, тихо, със запалващи се светлинки, в далечината, сгушен в необятната Тоскана, магичен като всеки един друг град, който видяхме днес, като всяко едно друго място, част от магията, наречена Тоскана.
Следва продължение.